„Злочестие“ щипе солено – Брандън Сандерсън
Ревюта / 12 юли, 2016

Всяка хубава книжна поредица има своя край и за „Възмездителите“ той идва със „Злочестие“. Аз го изгълтах веднага след „Зарево“ и сега си мисля, че вероятно беше грешка, но така или иначе стореното – сторено. Ако в „Стоманено сърце“ пълзяхме из катакомбите на превърнатото в стомана Нюкаго, а в „Зарево“ се давихме в подводен Бабилар, то сега идва ред на подвижен град от… сол. Сандерсън не спира да поднася нови герои и да оплита действието си около странностите им. Истината обаче е, че малко ми поомръзна от сладникавата завършеност на трилогиите му и не успявам да убедя себе си дори с „такъв му е стила, а доброто писане през останалата част в книгите му му носи само точки“. Искам да видя лошия Брандън Сандерсън, да пусне малко повече кръв на героите си, да направи някой друг пълнокръвен злодей, да напъне малко повече действието. Междувременно „Злочестие“ продължава също толкова класически, колкото предходните книги – добрите, лошия и спасението, което дебне току преди края на книгата. С разликата, че като че ли Брандън Сандерсън е вкарал малко повече екшън този път, а Колене изяжда и доста бой и куршуми(има ли надежда?) Така или иначе, книгата се чете адски бързо без излишно напрежение и…

„Полукрал“, но мъдър предводител – Джо Абъркромби
Ревюта / 22 февруари, 2016

Първата ми реакция при досега с „Полукрал“ бе „Много е тънка!“. Нетипично за стила на Абъркромби „Полукрал“ е 370 стр. малък формат, докато предишните книги от вселената на Първия закон(„Гласът на острието“, „Преди да увиснат на въжето“ и „Последният довод на кралете“ и „Герои“) бяха големи, дебели и кървави. Естествено, кръвта не е спестена и тук, но за разлика от Първия закон, където „стоманата е отговорът“, тук главният герой Ярви не разполага с предимството на умението да върти меч и раздава справедливост чрез реки от кръв. Той трябва да се примири, че ще спаси кожата си бавно, с помощта на познанията си и с колкото се може по-малко неудобства. Ярви е сакатият наследник на опустял трон – донякъде емоционална марионетка на майка си Златната кралица, донякъде смотаният малък син, когото всички тормозят, донякъде малкото кутре, което никой не знае какви дарби крие. И именно това се оказва най-големият му жокер в оцеляването – вечно подценяван или поне недооценяван, той успява да намери пътя си към трона при условия, които налагат лоши, но позволяващи оцеляване решения, много лишения и в края на историята – едно заслужено възмездие. Защото: Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого. Но само от една,…

Хвани сребърната нишка, Румо! – „Румо & чудесата в тъмното“ – Валтер Мьорс
Ревюта / 19 май, 2015

Ако хвърляте по едно око в този блог поне от време на време, навярно не сте пропуснали удивлението ми от първата книга за Замония, излязла на българския пазар – „Градът на спящите книги“(#4 от поредицата). Естествено, когато разбрах, че на пазара излиза „Румо и чудесата в тъмното“(#3 от поредицата), веднага заявих, че давам драконова люспа за нея и веднага припърхах от кеф. Едвам я дочаках и за няма два дни – изгълтах. Рядко се влюбвам в книга така, че да я грабвам във всяка появила се свободна минута. Но героят Румо е толкова чудесен, че ще се влюбите в него от раз! От неустоимо сладко пале, чиито зъбки тепърва пробиват, Румо пред очите ви ще израстне до безразсъдно смел (та чак глупав) и невероятно доблестен и отдаден на приятелите си волпертингер. А волпертингерите не са кучешка порода като всяка друга – те са много интелигентни, ходят на два крака и са прочути войни. Е, всеки има и свой единствен по рода си талант, де. А този на Румо е да преминава през битките почти като безсмъртен. Живеейки с усещането, че поредната битка ще е не по-трудна от предната, той просто приема способностите си за даденост, без да се пъчи и възгордява. Истината…

Зачеркни страха си с „Ритматистът“ – Брандън Сандерсън
Ревюта / 18 март, 2015

„Ритматистът“ има по-малко геометрия, отколкото очаквах, но пък показва искрена любов към формите, комбинирането им и комплексната задача за решаването на проблем с помощта на изграждането на нови очертания. Не очаквам да разберете красотата, която намират всички привлечени от математиката просто с изчитането на тази книга, но се надявам поне едно-две хлапета да погледнат на геометрията с други очи. Именно в това се крие силата на детско-юношеската литература – във влиянието ѝ над узряващите умове. А когато геометрията може да победи лошите, това я прави в пъти по-привлекателна. Брандън Сандерсън обича да се заиграва с необясними и безтелесни сили – първо бяха мъглите в „Мъглороден“, а този път – тебеширени създания, въплъщения на злото. Тебеширчетата са родени в далечно място, наречено Небраск, където бойни-ритматисти се борят да ги задържат, предпазвайки останалия свят. Ритматистите са призвани от висша сила да опазят обикновените хора, които нямат способността да съживяват тебеширените си линии. Ритматиката обединява чертите на наука и религия, превръщайки призванието в тайнствен култ. Умел разказвач е Сандерсън и затова всеки път, когато ме увлече с поредната си причудлива история, му се ядосвам на недовършеностите и недообмислянията, които е допуснал, целейки се в по-бързото приключване на историята. Вероятно фактът, че е доста продуктивен писател има нещо общо с това,…

„Грегор и шифърът на ноктите“ – Сюзан Колинс
Ревюта / 9 февруари, 2015

Прочитам последното изречение на „Грегор и шифърът на ноктите“, въздъхвам и се сбогувам с приятел, с когото съм разговаряла през последната седмица. Настъпил е онзи момент да затворя дори електронната книга, защото е време за почивка, време е за мир. Време да се радваме на това, което имаме, да преброим раните си и да приемем загубите си. Вече чувствам поредицата „Подземни хроники“ като част от себе си и броя раните на Грегор като свои – ухапвания, ожулвания, съсичания или натъртвания – те и преживяното направиха от 11-годишното момче мъж за по-малко от две години. Малък мъж, който видя повече смърт, отколкото живот; повече мъка, отколкото радост и който загуби повече, отколкото спечели. „Грегор и шифърът на ноктите“ проследява хода на войната, която се разрази в „Грегор и тайните знаци“ – войната между плъховете и хората. Войната за спасението на мишките и на целостта на Подземното кралство. Книгата преминава през тежестите на войната, каквато е – кървава, грозна, трудна и изпълнена с порочност. В края на петата книга Сюзан Колинс просто съсича всички видове пророчества чрез нагаждането на реалността към тях и поставя финалния щрих с хитростта, която прилага Рипред, за да даде на Подземното кралство мира, от който всички имат нужда. Истината е,…

Какво си намислил този път, Петрович? – „Степени на свобода“ – Саймън Мордън
Ревюта / 29 декември, 2014

Първата ми мисъл, когато прочетох заглавието на книгата бе определение, зазубрено преди години и доказвано много пъти: Степен на свобода на едно тяло – броят на независимите параметри, с които е определено положението на конкретно тяло спрямо друго, прието за неподвижно. Това, разбира се, без да има значение дали говорим за механика, роботика или инженерство. Смисълът се запазва дори с леки изменения на думите спрямо конкретната дисциплина. И си помислих „Какво ли ми е подготвил този път Петрович?“, готова за поредното лудо преследване сред развалините на Метрозоната. И за лашкания в историята по една или друга алинея. Не си помислих за авторът Саймън Мордън, не, направо за Петрович – суровият проклет физик, който изобщо не изгаря от желание да бъде герой, а само да бъде оставен да се занимава с хитроумните си изобретения и да си живее спокойно живота. Това, обаче, няма как да стане и Сам Петрович се забърква в поредната каша, като за негова беда отново се натоварва със задачата да спаси света. Междувременно става крал на Метрозоната и си връща любимата. След като ви спойлнах това, което и без това очаквахте, вече можем да си поговорим за всичко останало в „Степени на свобода“. В тази част Сам Петрович разгръща страни от себе си,…

“Стани герой в Подземната страна” на Панаира на книгата в НДК
Статии / 9 декември, 2014

Едно от нещата, които липсваха на детството ми бе вживяването в ролята на герои от книги, които обичам. Затова и ме е яд, че вече съм малко старичка, за да се включа в организираното от издателство „Екслибрис“ и прекрасните хора от „Детски книги“ и „Аз чета“ събитие под мотото “Стани герой в Подземната страна”. Не е късно, обаче, за всички хлапета фенове на „Подземни хроники“, които са готови да се впуснат в приключение и да печелят награди. Времето – в събота 13.12.14, точно в 14:00 часа. Мястото – сцената на ет. 3 по време на  Панаира на книгата в НДК. Изненадите – гарантирани! Желанието – задължително! Награди – ще има! Aко случайно се зачудите дали си заслужава да заведете детето си на събитието, припомнете си последният път, в който сте играли на стражари и апаши, яздили сте пръчка-вихрогон и сте строили пясъчни замъци. И макар, в интерактивен свят като днешния, горните ми примери да не са особено релевантни, позволете на хлапето си да преживее два магически часа в компанията на себеподобни смелчаги и горноземски храбреци – така както сме го правили ние. Освен това – кой не иска да спаси принцеса? Най-важното – не забравяйте да се запишете на editors@detskiknigi.com. Без значение дали…

„Избраните творби на Т. В. Спивет“ – Рийф Ларсън
Ревюта / 8 януари, 2014

Колко време ми отне наслаждаването на „Избраните творби на Т. В. Спивет“ само аз си знам и искрено се забавлявах с Врабеца през цялото време. Радвах се на графиките и рисунките в полето. Проследявах мисълта му и логическите връзки, които изграждаше, за да обясни обграждащия го свят. Пътувах и се страхувах с него. Истината е, че вече някъде в главата си нареждам поредицата от книги, които някой ден ще дам на детето си и отсега виждам Текумсе някъде в началото на редицата. И макар да ми е трудно да определя „Избраните творби на Т. В. Спивет“ като детска книга, то несъмнено я нареждам сред тези, които всяко непораснало дете трябва да прочете. „Бях едва на дванайсет, но благодарение на бавното, неизбежно припламване на хиляди изгреви и залези, на изследването и разучаването на стотици карти, вече бях усвоил безценното правило, че всичко все някога се разпада и да се ядосваш, си е чиста загуба на време.“ „Избраните творби на Т. В. Спивет“ просто те провокира да твориш – бързо се научаваш да следиш илюстрациите успоредно с текста без да губиш нишката и в същото време да разбираш малко странния свят на Врабеца. Тази книга се пие бавно и на глътки – възхищавах се…

Заплени детето в себе си с „Грегор Горноземеца“ – Сюзан Колинс
Ревюта / 16 декември, 2013

Струва ми се, вече всички са схванали, че съм голям фен на Сюзан Колинс и нейните „Игри на глада“, а „Подземни хроники“ напълно затвърждава пристрастията ми . Единственият проблем на поредицата е… че тепърва ще излиза на български. Когато си взех „Игрите на глада“, купих цялата трилогия наведнъж, знаейки че няма да мога да ги оставя и ще искам да прочета следващата, и следващата, за да разбера края на историята. А вчера, когато прочетох „Грегор Горноземеца“ разбрах, че Сюзан Колинс отново ме е пленила и искам и останалите части от поредицата. „Грегор Горноземеца“ е забавна, увлекателна и неспирна приключенска история. И не просто това – тя е от книгите, които са идеални да дадете на детето си, защото ще ги запознае с научно-популярни факти, които написани в учебниците седят сухо и трудносмилаемо. Именно в това е силата на детските книги – да събудят въображението на децата и покрай действието да им изградят представи за света, който ги обкръжава и за това кое е добро и кое – зло. „Грегор Горноземеца“ препоръчвам най-вече на родители, които чакат второ дете и по-голямото ревнува от бъдещото си братче/сестриче. Книгата ще запознае децата с любопитството на по-малките, нужната закрила от по-големите, ще им даде представи за…

Горко ти, ако се замесиш със „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ – Юнас Юнасон
Ревюта / 7 ноември, 2013

„Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ с две думи е изключително забавна и задължителна за четене. Мога да наредя „Стогодишният старец…“ наред с шведски съкровища като „Покани ме да вляза“ и трилогията „Милениум“ и да допълня, че е един от най-забавните представители на съвременната литература, които съм чела. Не бях виждала такова количество невъобразимо забавни случки от четенето на „Приключенията на храбрия войник Швейк“, а услужливата съвест на Алан е направо бисер в калта. Стоте му години са изпълнени с приключения, куриози и време, в което могат да се научат много неща. Включително как се прави водка от козе мляко и атомна бомба, а ще се съгласите – това са все полезни умения. Ето как Алан Карлсон се озова в Испания. Пътуваха три месеца през Европа и по пътя срещнаха повече негри, отколкото някога бе мечтал. Ала още след като видя първия, изгуби интерес. Оказа се, че единствената разлика освен цвета на кожата беше в странните езици, които всички негри говореха, но това беше характерно и за белите, които живееха на юг от Южна Швеция. Професор Лундборг (евгеник и расист) трябва да е бил стреснат от някой негър като дете, мислеше си Алан. Подтикван от естественото си любопитство и вродената…