Да развиеш омраза към себеподобните – „Карта и територия“ на самотното съзнание – Мишел Уелбек
ревюта / 27 октомври, 2013

Четенето на „Карта и територия“ съвпадна с един антисоциален период, изразяващ се в стоене вкъщи и липса на желание за социално общуване. Такъв е и идеалният период за четене на тази книга. Когато ми я препоръчаха като книга за мизантропи, не се почудих и веднага я взех. Аз, като всеки работил в сферата на обслужването, в хората най-много мразя самите хора. Уелбек представя живота на няколко души, използващи работата си, за да се откъснат от света на хората – художникът Жед, архитектът Жан-Пиер, полицейският инспектор Жаслен и… своя – на писателя Мишел Уелбек. Героите му са все единаци, бягащи при възможността за близост с друго човешко същество. Действието в „Карта и територия“ тече бавно, пропито от френската меланхолия на 20-ти век. Това те кара да четеш книгата полека – както се опитва вкусно ястие и се отпива пивко вино. Книгата е едно потапяне в кулинарията, изкуството, архитектурата и фотографията на миналия век. Книга за конспирациите, манипулациите и (липсата на) критики в художествения свят, в който корпорациите имат по-тежка дума от тази на артистите. За света, в който притежанието води само до отчужденост. „Карта и територия“ е разговор за загубите и определенията, които сами даваме за себе си – за обществото ни, в…

Срещнете се с предшественика на Шиндлер в „Човекът, който ядеше смъртта“ – Борислав Пекич
ревюта / 14 октомври, 2013

Тънкото книжле ще ви срещне със съществуващия-несъществуващ Жан-Луи Попие – човекът, завеждащ списъка с осъдените на смърт по време на Френската революция. С други думи френският спасител на невинните около 150 години преди Шиндлер. Този, който изтърпява на гърба си тежестта на решението чий живот да пощади – на крадеца или на обущаря; на предачката или на псевдопророка? Разказът остави Жан-Луи Попие на 24 март, през жерминал, да вписва в съдебния протокол смъртта на осъдените Еберисти като ужасно уплашен човек, съзнаващ опасността, на която се излага, остави го измършавял, изпит, посинял от безсънните нощи, отдадени на размисъл за вчерашния обяд и страх от съмненията за утрешния; остави го небръснат, запуснат, напълно занемарил външния си вид и съсредоточен върху неговото _дело_; остави го най-сетне треперещ. обезверен, на прага на нервен срив. Борислав Пекич е написал разказ с един различен поглед към Френската революция – колкото небивало освободително движение, толкова и тежък терор над всеки достатъчно невнимателен да спомене дори дума за негово величество le roi. А на Попие – обрулен и обезверен – се пада задачата да спаси няколко невинни живота, да изстрада вината и спасението им и дори сам да попадне под гилотината „за награда“ за стореното. „Човекът, който ядеше смъртта“…

Смъртта стачкува в "Приумиците на смъртта" – Жозе Сарамаго
ревюта / 31 юли, 2013

Нобеловият лауреат Жозе Сарамаго се завръща на български с поредната си книга, която не мога да определя като завладяваща интереса, но като достатъчно добра, за да го ангажира. Настъпва деня, в който нито един човек не умира – дори и с летални рани, дори да им е дошло времето да погледнат смъртта в очите, дори да се опитват да се самоубият. Никой не умира в тази страна. Само и конкретно. И докато отвъд границата й законите на живота продължават да важат, конкретната страна се раздира от проблеми, които никой никога не е смятал, че ще настъпят – старческите домове и болниците се пълнят, погребалните агенции и гробарите изпитват недостиг на работа, мафията си намира ново поприще, а министър-председателят е поставен в най-сложната ситуация – да отговаря за въпроси далеч отвъд възможностите му. Църквата през това време се намества на позицията си да знае всички отговори и ловко се измъква с твърдението, че това е била Божията воля. Факт е, че продължителната непряка реч и отделянето на лицата водещи разговор само със запетайки напряга и дори на моменти изнервя читателя, но несъмнено спомага за объркаността на ситуацията описана в книгата. Жозе Сарамаго показва лицемерието на политиците и на църквата като конкретни…

Писателски и любовен "Атентат" – Амели Нотомб
ревюта / 29 юли, 2013

„Атентат“ е книга за непрекъснатата обвързаност на красотата с грозотата, на елегантните детайли с отвратителните такива; това е книга за това как красотата изпъква от посредствеността, когато бъде сравнена с нещо грозновато. Книга за секса като оръжие, красотата като разменна монета и липсата на каквото и да било чувство за естетика у голяма част от света. Историята е като всяка друга – мъж се влюбва в жена, която не може да има и прави всичко по силите си, за да я поеме в обятията си. Да, ама не. Защото Епифан е много, ама много грозен, а Етел е красива. Красавицата и звяра в дефилиращ по модните подиуми вариант. „Атентат“ е книга за света, в който живеем – свят, в който красотата се продава и купува, а храната се е превърнала от наслада в най-обикновена необходимост – в „мукава с мукавен сос“, която се поглъща с погнуса и нежелание. Свят, в който до толкова сме свикнали всичко да ни е красиво и подредено, че сме склонни да приемем изродщината, за да се полюбуваме и на нея. Предполага се, че „Атентат“ е дълбока книга, положила усилията да иронизира този свят – да го принизи на равнището на спектакъл какъвто е. Именно реалността…

Любовта като предателство към себе си и истински "Любовен саботаж" – Амели Нотомб
ревюта / 8 юли, 2013

Много, много, много се забавлявах с тази книга. Изчетох 120-те страници на един дъх и през смях. Амели Нотомб е уловила в книгата си онова прелестно детско очарование, което губим с порастването, онази необорима детска логика, с която възрастните трябва да се примиряват. Разположила е на страниците на книгата една епична война, водена в границите на гетото Санлитун и любовна история не по-малко трагична от Омировата „Троя“, всичко това на фона на социален хумор и умозаключенията на 7-годишното й Аз. Знаете ли коя е любимата детска игра? Не е трудно да се познае, че е Война. А когато десетки деца на посланически мисии са затворени между бетонните стени на гетото, ограждащи ги от комунистически Китай, войната е най-сладкото удоволствие. Именно това и правят малките зверчета – обединяват се старите другари от Студената война и започват настървена борба с източногерманците. При това по най-подли и неочаквани начини. Появява се и фаталната красавица Елена, в която героинята ни се влюбва и разбира колко жестока може да бъде любовта. И така, на фона на тревожната ситуация в Китай, нашата малка героиня ни показва какво значи истински живот, истинска любов и още толкова истинска жертвоготовност в името на всичко, което смяташ за важно: При…

Да преплуваш неизвестното, дори когато "В морето има крокодили" – Фабио Джеда
ревюта / 31 май, 2013

Ето, че след „Мидълсекс“ дойде време да посегна към поредната книга от поредица „Отвъд“. „В морето има крокодили“ е книга, която не може да бъде оспорена. За нея не може да се каже „ама това не се е случило, автора си измисля“. Защото историята на Енаятолах Акбари е истинска. И се случва вероятно на още много други смели малки хора, побегнали от ужаса на родината си. Неслучайно не казвам ‘деца’, а ‘малки хора’ – Енаятолах доказва, че не е нужно да си голям, за да оцелееш, когато имаш волята и желанието. Когато знаеш от какво бягаш, макар да не знаеш какво те очаква. Когато трябва да преплуваш морето на неизвестното и дори не знаеш дали в него има крокодили. Енаятолах сам разказва историята на едно опасно и тежко пътуване, изпълнено с трудности, глад и смърт. За 4 години, работейки на много места, спейки по паркове и изоставени къщи, прехранвайки се както може, той преминава нелегално няколко граници, бягайки от родния Афганистан. Пакистан, Иран, Турция и Гърция са само междинни спирки по пътя му към Италия, където най-сетне открива място, което да нарече свой дом. Това е историята на едно бягство. И на едно спасение. Книгата се поглъща страшно бързо – историята…

Падението на човешките "Бозайници" – Пиер Меро
ревюта / 24 май, 2013

„Бозайници“ е страшно забавна книга, написана по увлекателен и увличащ начин. Тя ще ви срещне с Барбес, който през цялото време бива наричан чичото. Той е черната овца в семейството, неудачника, който всички намират причина да презират. Той е също така учител, ерудит и алкохолик. Първата част на книгата „Ерозивен гастрит“ е истинска антология на живота на алкохолика. И в   по-малко от 70 страници събира в себе си цял живот, изкаран на алкохол, жили и упорство. За сравнение – Калин-Терзиевата „Алкохол“ не успява да го свърши в 350 страници. Меро ме покори с лекия си и забавен стил на писане, с преплитането на миналото и настоящето на героя, на причините или липсите им, които го карат да тича към самоунищожението си. И несъмнено открих най-тъжната сцена, пресъздадена в три изречения: „Настигнали сте я, обляна в сълзи, на улица Маркс-Дормоа. Тя дълго е треперила в обятията ви. С бледите си и гневни рамена.“ Ето това е майсторството. В три изречения да съумееш да събереш мъката на една жена и безсилието на един мъж. Във втората част „Неплатежоспособност“ Пиер Меро с много чувство за хумор описва вълшебството на това да вършиш нищо, получавайки заплата срещу тези „усилия“. Говори с патос за…

Да се потопиш в живота "Бавно" – Милан Кундера
ревюта / 30 април, 2013

„Бавно“ е странна малка книжка. Цялата изглежда като дисекция на разказа „Без бъдеще“ – разказ написан през XVIII-ти век от благородник, целящ да осмее лицемерието на своето време. Също като в този разказ Милан Кундера заплита в „Бавно“ суета, лъжи, любов, похот, слава и произтичащите от тях последствия. Разказите сякаш преливат един в друг – от измамата в измамения, от измамения към влюбения и от влюбения към глупостта на илюзиите, които сме способни да създадем в главата си. Включително да се вкопчим в славата като самоцел на съществуването ни. *** Днес само напълно неосъзнатите умове могат да се съгласят доброволно да теглят хомота на известността. *** Така прочутите хора са станали обществена институция като санитарните инсталации, като обществените осигуровки, като застраховките, като заведенията за душевноболни. Но те са полезни само, ако останат наистина недостъпни. *** Милан Кундера вижда в човешката същност неща, които не са достъпни за всекиго. Той разбира гордата меланхолия на чешкия учен и гордостта му от еднознаковото изписване на буквата č. Той усеща гнета и завистта на Венсан към политика-танцьор Берк. Той разплита същността на танцьорите в политиката – жадни за слава и одобрение. Той знае болката на несподелената любов на Имакулата. „Бавно“ е малка странна книжка.