Какво си намислил този път, Петрович? – „Степени на свобода“ – Саймън Мордън
ревюта / 29 декември, 2014

Първата ми мисъл, когато прочетох заглавието на книгата бе определение, зазубрено преди години и доказвано много пъти: Степен на свобода на едно тяло – броят на независимите параметри, с които е определено положението на конкретно тяло спрямо друго, прието за неподвижно. Това, разбира се, без да има значение дали говорим за механика, роботика или инженерство. Смисълът се запазва дори с леки изменения на думите спрямо конкретната дисциплина. И си помислих „Какво ли ми е подготвил този път Петрович?“, готова за поредното лудо преследване сред развалините на Метрозоната. И за лашкания в историята по една или друга алинея. Не си помислих за авторът Саймън Мордън, не, направо за Петрович – суровият проклет физик, който изобщо не изгаря от желание да бъде герой, а само да бъде оставен да се занимава с хитроумните си изобретения и да си живее спокойно живота. Това, обаче, няма как да стане и Сам Петрович се забърква в поредната каша, като за негова беда отново се натоварва със задачата да спаси света. Междувременно става крал на Метрозоната и си връща любимата. След като ви спойлнах това, което и без това очаквахте, вече можем да си поговорим за всичко останало в „Степени на свобода“. В тази част Сам Петрович разгръща страни от себе си,…

Неопятите „Младенци“ на Силард Рубин
ревюта / 11 юли, 2014

Признавам си, името на Силард Рубин ми бе непознато до момента, в който прочетох резюмето на книгата и то ме грабна. Подхванах я между другото и неусетно бях прехвърлила повече от 50 страници преди да се спра. Става ми тъжно, че книгата е издадена след смъртта на писателя и той не е имал възможността да се зарадва на това как е уцелила сърцата на читателите. Защото книгата е едно от най-спокойните неща, които съм чела – буквално течащи, а не развиващи се и въпреки това – каращи читателя да ги поглъща с хъс. „Младенци“ не просто те захвърля в тягостната атмосфера на бедното унгарско село, но го прави с лекотата и визията, която единствено разказът от първо лице умее да достави. Не мога да говоря с гръмки думи за тази книга, просто защото такива в нея не могат да бъдат намерени – тя се носи със спокойствието, с което почернените в нея семейства приемат смъртта на дъщерите си, отказвайки да осъзнаят загубата си. Едно момиче от селото изчезва. Няма явна причина, няма местен агресор, няма причина да бяга. Няма и следи. За последно е видяна на път към магазина. Мистерията за заметена под килима и толкоз. Докато не изчезва второ…

Апотеоз на човешките демони, „Концерт в памет на един ангел“ – Ерик-Еманюел Шмит
ревюта / 16 юни, 2014

Ако сте взели в ръка „Концерт в памет на един ангел“ подгответе се за потапяне в любов, омраза, отчаяние, болка, копнеж и ревност, власт и безсилие. Бъдете готови за битка със собствените си демони. И просто вижте света през чужди очи. Колко грехове може да понесе човешката душа? Колко смърт може да пожелае и посее човешката завист? Колко обич може да понесе човешкото сърце? Колко да отдаде и колко да пропусне? Това, в което е наистина добър Ерик-Еманюел Шмит е да влиза в човешките души и да измъква от там най-добрите и най-лошите им помисли. Вади най-егоистичните сред тях, разбърква ги със спомени и настояще, посолява с разочарование и го поднася на читателя. И го прави умело. Ако ви съобщят, че някое от децата ви е мъртво, ще намерите ли сили да пожелаете кое точно? Ще се съберете ли достатъчно, за да се самообвините за егоизма, който проявявате, желаейки смъртта на едно конкретно от отрочетата си? Или просто ще стискате юмруци в безсилие? Ако в младежките си години направите грешка, довела до нечия смърт, ще се поправите ли или ще подминете с повдигане на рамене? Ще простите ли на себе си или цял живот ще изкупувате вината си? Ако знаете, че любовта…

„Господин Ибрахим и цветята на Корана“ – Ерик-Еманюел Шмит
ревюта / 16 май, 2014

Театралната постановка по „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ е една от малкото, които съм имала желание да гледам втори път. Вярвайте ми, на мен рядко ми се приискват подобни неща, а да обмислям второ ходене още по време на първото си е чиста фантастика. Но е факт. Постановката е чудесен начин да преживеете книгата, дума по дума, а аз през цялото време чувах монолога на Мариус Донкин в главата си. А книгата вълнува не по-малко. Историята на Момо е тъжна – израснал с постоянното натякване, че не е като брат си Попол, без капчица любов от вечно работещия си и изискващ баща и с усещането, че е изоставен, макар да не живее сам. И тогава се появява господин Ибрахим с неговата философия за живота, която е простичка – бъди такъв, какъвто си и се усмихвай. Появяват се и курвите – стожерите на израстването от улица Рай. Момо, изгубил един път семейството си, намира ново в лицето на господин Ибрахим. А той – арабина на улицата –  откровен, разбран и по житейски мъдър, показва на Момо как трябва да се живее. Какво да се гледа и с какви очи да се вижда. Господин Ибрахим е страшно колоритен образ, създаден от Ерик-Еманюел…

Пийте внимателно, защото ще повторим! „Христоматия на пияницата“ – Херкус Кунчус
ревюта / 24 април, 2014

Достатъчно показателно за „Христоматия на пияницата“ е, че премиерата й не започна преди всеки посетил я да има питие в ръката си. А и, да си призная, след пеенето на традиционна литовска музика, посетителите бяха дълбоко благодарни за това. Ще започна отдалеч, признавайки си, че това е първата книга на това издателство, която не просто приковава вниманието ми за повече от две страници, но и съм склонна да цитирам цели глави. Херкус Кунчус ме кара да вярвам, че всички пишат със силно питие до себе си, а приписваната на Хемингуей реплика „Пиши пиян, редактирай трезвен“ е чиста истина. И че повече се пие, отколкото се пише. „Христоматия на пияницата“ е изпъстрена с купища пиянски разговори, които не могат да се преглътнат на сухо; с купища -подкладени от алкохола – псувни, насилие и лъжи. Книгата е пълна с куп трудни за вярване истории, подбудени от алкохолната омая. Разкази за всички мизерии и глупости, които могат да свършени на пияна глава. Херкус Кунчус разказва как да излееш в гърлото си шише одеколон без излишни скрупули и как да паднеш с тирбушон в ръка за честта на родината; подиграва се смело на неумеещите да пият; смее се и пие ли, пие ли, пие… „В Дивия запад след Третата световна война на тъй…

Историята на едно разпадане в „Блажени са блажените“ – Ясмина Реза
ревюта / 12 март, 2014

„Блажени са блажените“ е опит да разкрие вътрешно-семейните и приятелски връзки между двадесет и един души от различни поколения, с различни професии, място в обществото и разбирания. Хора, навързани едни с други. Мога да я опиша като сборник от кратки разкази за собственото щастие, през които прозира цялостната тъжна картина на едно разбито семейство. Да осъзнаваш собственото си щастие е трудно – всеки се бори за нещата, които няма и не проумява колко много същевременно има. Смяташ, че синът ти е лош, защото е мързелив? Ами, ако се мислеше за Селин Дион? Смяташ, че жена ти прекалява, държейки да купи конкретен вид сирене? Ами, ако ти изневеряваше? Съпругът ти те дразни с постоянното си присъствие? Ами, ако се лишиш от него завинаги? Книгата е опит да покаже колко сме свързани помежду си и как всички сме брънки във веригата от любов, предателства, търсене, вина, обвинения, прошка и изкупуване на грехове. И, въпреки неинтригуващата тема, Ясмина Реза успява да създаде нещо интересно с описването на толкова много различни гледни точки над една ситуация и неедностранния поглед над света.   Сега забелязвам, че в записките си за книгата на няколко места съм започвала в думите „има нещо…“ и това е така. Има нещо…

„Аксолотъл [прегазен на пътя]“ – Хелене Хегеман
ревюта / 22 януари, 2014

Истината е, че не мога да си представя причината за написването на тази книга. И, макар да се е рекламирала като, цитирам, „книгата, която скандализира Европа!“, грам не разбирам какво толкова скандално има в нея. Да, изпълнена е със секс, насилие и наркотичен унес по улиците и в тайните местенца на Берлин, но в XXI век да се скандализираме от съществуването на подобни неща е просто нелепо. „Аксолотъл [прегазен на пътя]“ е своеобразен дневник на главната си героиня, 16-годишната Мифти – едно изтерзано и съсипано от (липсата на) родители човешко същество. Книгата е едно пълно с безнадеждност и отчаяние емоционално пътуване – пълен психо-хаос, плуващ в перманентна наркозависимост. „Все пак това си е съвсем егоистично нещо, „чукането“. Искаш да те желаят; искаш да доставиш радост на другия, защото това на теб ти доставя радост. Искаш да си секси и да се харесаш на другия. Искаш оргазъм. Понякога, като спя с някого, пъшканията не са съвсем истински може би. Или пък са. Дали не се преиграва? Струва ми се, че този животински инстинкт в началото (на който по правило не се хващам) служи единствено двамата да се вкопчат един в друг. Природата си го е нагласила. След това законно мога да…

„Дъхът на боговете“ – Бернар Вербер
ревюта / 11 януари, 2014

Първият път, когато чух името на Вербер и улови любопитството ми, бе покрай ей тоя пост. Дълго го отлагах, но ето, че му дойде времето. „Дъхът на боговете“ е продължението на „Ние, боговете“, в която випуск от 144 кандидат-богове е натоварен да осъществи еволюцията на свой народ върху планета сходна на родната им Земя. Естествено, това не е леко упражнение – някои се провалят и биват елиминирани, а най-добрите биват възнаградени. Останали са 84-има, които да се борят за позицията на нов бог, а сред тях и един убиец, който отстранява конкуренцията. „Дъхът на боговете“ ми напомни, макар и малко, на „Трудно е да бъдеш бог“ на братя Стругацки – с трудностите да бъдеш силния, който трябва да вземе правилните решения, с нежеланието да поемеш отговорност, въпреки че сам си я пожелал и може би дори малко с любовната история. Вербер набързо припомня на четящия позабравената древногръцка митология и едновременно с това преподава уроци по градоустройство, военна стратегия и похвати за управление. Воденето на различните народи преминава през разглеждането на различни видове държавни уредби – нужно е експериментиране с броя владетели, видовете пророци, пълководци и герои. Междувременно, случващото се на Еден (еквивалент на Олимп) показва на читателя, че боговете също…

„Тенарон“ – Лена Крун
ревюта / 3 януари, 2014

„Поща от друг град“ – подзаглавието директно насочва към съдържанието на книгата, а именно – 30 писма написани в Тенарон към любимия на героинята попаднала в света на гигантски растения и буболечки. „Тенарон“ е не просто красиво написана, а направо изваяна от думи. Разказите са пълни с красиви прозрения и сюрреалистични гледки, изпълващи бавно полезрението на читателя. Създават света на Тенарон с изящество и разбиране за кръговрата, който контролира живота на всяко едно същество. Живот, смърт, градеж и разграждане се редуват с лекота в света на буболечките. „Тенарон“ е разказ за чужд и странен свят, в който довчерашният ти другар може да се появи пред очите ти в нова форма след претърпяна метаморфоза; свят, в който кралството не е кралство, а кралицата приема като заплащане само щастливи спомени. Бихте си помислили, че Тенарон е място на видения в нечий сън и може би ще сте прави. Разказите трябва да се поемат или бавно, на глътки, преди лягане, или наведнъж, за да не спреш и да се замислиш за чудния им свят.   Това бяха добрите думи, които можех да кажа за „Тенарон“, но истината е, че разказите не ме доведоха до никъде, макар и крайната метаморфоза на героинята да беше…

Горко ти, ако се замесиш със „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ – Юнас Юнасон
ревюта / 7 ноември, 2013

„Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ с две думи е изключително забавна и задължителна за четене. Мога да наредя „Стогодишният старец…“ наред с шведски съкровища като „Покани ме да вляза“ и трилогията „Милениум“ и да допълня, че е един от най-забавните представители на съвременната литература, които съм чела. Не бях виждала такова количество невъобразимо забавни случки от четенето на „Приключенията на храбрия войник Швейк“, а услужливата съвест на Алан е направо бисер в калта. Стоте му години са изпълнени с приключения, куриози и време, в което могат да се научат много неща. Включително как се прави водка от козе мляко и атомна бомба, а ще се съгласите – това са все полезни умения. Ето как Алан Карлсон се озова в Испания. Пътуваха три месеца през Европа и по пътя срещнаха повече негри, отколкото някога бе мечтал. Ала още след като видя първия, изгуби интерес. Оказа се, че единствената разлика освен цвета на кожата беше в странните езици, които всички негри говореха, но това беше характерно и за белите, които живееха на юг от Южна Швеция. Професор Лундборг (евгеник и расист) трябва да е бил стреснат от някой негър като дете, мислеше си Алан. Подтикван от естественото си любопитство и вродената…