Поуки и доброта по време на „Внезапното бягство от действителността“
Ревюта / 12 декември, 2016

Познавате ли хора-черни дупки? От онези, които все намират от какво да са недоволни и от какво да се оплачат? Аз познавам цели двама. Те са иначе чудесни хора, мили и учтиви, а дори бих казала, че са душици. Просто гледат негативно на обкръжаващата ги среда и трудно вярват, че ще им се случи нещо хубаво. Такъв е и Антон. Той се препитава с правене на фокуси. Мечтал е да стане голям и известен фокусник, но дали поради стечението на обстоятелствата, дали поради собствения му негативизъм, сега се препитава предимно с представления в старчески домове. И тъй като Антон не е много позитивно настроен към действителността, действителността се оказва също толкова негативно настроена към него. Така той се оказва запратен насред изненадващо зловеща част от националния парк Тиведен, само с костюма на гърба си и колода карти в джоба. Дали поради лош късмет, дали поради стечение на обстоятелствата, това се случва баш на Еньовден, а както знаем тогава магичните същества излизат от скривалищата си и се развихрят. Всъщност Антон прави само една голяма грешка – отказва да помогне на малко момиченце да набере 7 билки. Това, че момиченцето е зъл дух няма нищо общо, разбира се. Поуката в настоящата история е, че…

„Полукрал“, но мъдър предводител – Джо Абъркромби
Ревюта / 22 февруари, 2016

Първата ми реакция при досега с „Полукрал“ бе „Много е тънка!“. Нетипично за стила на Абъркромби „Полукрал“ е 370 стр. малък формат, докато предишните книги от вселената на Първия закон(„Гласът на острието“, „Преди да увиснат на въжето“ и „Последният довод на кралете“ и „Герои“) бяха големи, дебели и кървави. Естествено, кръвта не е спестена и тук, но за разлика от Първия закон, където „стоманата е отговорът“, тук главният герой Ярви не разполага с предимството на умението да върти меч и раздава справедливост чрез реки от кръв. Той трябва да се примири, че ще спаси кожата си бавно, с помощта на познанията си и с колкото се може по-малко неудобства. Ярви е сакатият наследник на опустял трон – донякъде емоционална марионетка на майка си Златната кралица, донякъде смотаният малък син, когото всички тормозят, донякъде малкото кутре, което никой не знае какви дарби крие. И именно това се оказва най-големият му жокер в оцеляването – вечно подценяван или поне недооценяван, той успява да намери пътя си към трона при условия, които налагат лоши, но позволяващи оцеляване решения, много лишения и в края на историята – едно заслужено възмездие. Защото: Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого. Но само от една,…

„Обещавам ти провал“ за можещите да обичат
Ревюта / 19 януари, 2016

Започнах „Обещавам ти провал“ малко предубедена – поредният португалец, пишещ с дълги изречения, малко главни букви и изобилие от запетайки. Отне ми разказ – два, за да заглуша предубеждението. Потънах в задъханото писане на Педру Фаргаш – в нанизаните една след друга думи и в накъсаните му мисли. „Обещавам ти провал“ се чете набързо, на прибежки и на няколко пъти. Не ми беше възможно да я погълна наведнъж. Не усетих нуждата от това, въпреки вътрешния натиск да почетеш още малко, да се влюбиш в още някое изречение. „Обещавам ти провал“ вклинява носталгия. Оставя с любими пасажи, припомнени усещания, изважда на показ спомени. „Обещавам ти провал“ оголва. Разплаква, усмихва и не те оставя безучастен. Педру Шагаш Фрейташ е събрал много любов в тази книга – искрена, наранена, наивна. Опустошаваща. „Обещавам ти провал“, обаче, е по-дълга отколкото трябва. Около два пъти. Не знам каква е причината Педру Шагаш Фрейташ да е събрал всичко написано в тази книга само в един том – дали авторско решение, дали издателско. Не смея да коментирам доколко е правилно, но лично за мен книгата трябва да бъде оставена по средата, читателят да си почине малко от нея, да попрочете нещо друго и – едва когато отново е готов за нежността…

„Другата ръка“ за умението да дадеш на нуждаещия се
Ревюта / 21 декември, 2015

„Другата ръка“ е разказ за бягство – за бягството на едно момиче от страна, където животът ѝ е в риск; за бягството на едно семейство от проблемите им; за бягството на един мъж от собствената му съвест. Пчеличка иска да е като монета от една лира – да може да отиде навсякъде и там да е добре дошла; да бъде желана на всяко едно място; да може да се престори на всичко, което пожелае и това да не е лъжа. Защото Пчеличка е беглец. Пчеличка е имигрант. Пчеличка е момичето, от чиито очи всички се извръщат, неспособни да преборят липсата си на съчувствие. Пчеличка разказва живота си  спокойно, без излишен драматизъм – за убийствата в родното ѝ село, за смъртта на собствената ѝ сестра и дори за почти чудодейното ѝ спасение с помощта на двама бели, попаднали случайно на онзи африкански бряг. Лесно е да се говори за мигрантите като за субекти без имена и минало, но Пчеличка носи именно история от типа, който запълва празнините. От какво бягат тези хора? Защо се страхуват за живота си? Наистина ли опасно пътуване към Европа, бедност и несигурност са по-доброто решение пред оставането в собствената им страна? За Пчеличка това е така. Сами ще…

„Онова, което не ме убива“ и недовършеното отмъщение на Лисбет Саландер
Ревюта / 7 декември, 2015

„Онова, което не ме убива“ продължава трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон по един убедителен начин. Давид Лагеркранс дава силна заявка за предстоящите (предполагаеми) части, в които Лисбет Саландер ще продължава да търси отмъщението, което ѝ се полага. В „Онова, което не ме убива“ основните рамки са спазени – Кале Блумквист и „Милениум“ са на финансовия ръб и оцеляването на вестника е поставено под въпрос; лошите не са спирали да действат по един или друг начин; Лисбет се рови из най-потайните кътчета на интернет, ловувайки за останките от семейството си и тъмните му сделки. В същността си „Онова, което не ме убива“ е каламбур от НСА, Шведските тайни служби, проект за ИИ и тайни, които извират отвсякъде. Естествено добавяме Блумквист, който обича да се рови навсякъде, и случайно се оказва на мястото на действието в подходящия момент, Лисбет, която ме спира да му спасява задника с широкия си спектър от умения и … сестра ѝ, която продължава да е нейният невидим враг. Няма много какво да се каже за книгата. Че е хубава – хубава е; че продължава умелия разказ на Ларшон – прави го. Трябва да се отбележи, обаче, че образът на Лисбет продължава да се изгражда пред очите на читателя…

„Вакантен пост“ за шамарът на реалността от Роулинг
Ревюта / 22 септември, 2015

„Вакантен пост“ е от книгите, които навярно не бива да оставяте, ако веднъж сте ги започнали. Тя е от онези четива, които, ако посмеете да отместите поглед, имат непристойното умение да оплитат имената на героите си в главата ви, да ги разместват както си решат и да създават объркване. Съвет от мен – не отмествайте поглед от текста! Току-виж лесно сте прекръстили Саманта на Сюзън, Шърли на Шанън и Колин на Патрик. Не че това ще ви попречи да следите кой кой е. Героите на „Вакантен пост“ всъщност не са много, взаимовръзките помежду им – също. Именно в това се крие очарованието на книгата – с помощта на двайсетина герои Роулинг разиграва репертоар за стотина. „Вакантен пост“ е пътуване през дребнотемието на едно затворено общество. Неслучайно не казвам „на малкия град“, въпреки че Пагфърд е именно такъв. Той е само макет, върху който Роулинг разпростира разказваческия си талант. Без значение в отношенията на коя (не)семейна двойка от романа закопаете, ще намерите куп теми, които поради една или друга причина остават скрити зад паравана на външно спокойствие, зад което се крият от другите. Не знам колко са писателите като Дж. К. Роулинг, които така лесно биха поднесли на едно място каламбур от позиции, чувства и психики,…

„Моята прекрасна книжарничка“ или за лекотата на книжното битие от Петра Хартлиб
Ревюта / 17 август, 2015

Какво да вземете със себе си на почивка? – „Моята прекрасна книжарничка“ и каквото друго ви иска душата. „Моята прекрасна книжарничка“, обаче, е задължителна поради няколко причини: 1. Изключително забавна е. 2. Изключително истинска е. Ако единствения ви допир с книжния свят е четенето на книга, „Моята прекрасна книжарничка“ ще ви даде нов поглед над случващото се зад кулисите. Ще се чудите къде им е бил акълът на тези смели хора да се изтръгнат от уютните си работи, да платят едни диви пари за книжарница на майната си и да превърнат ежедневието си в книжен Ад. Ако пък имате познати или самите вие сте замесени в тази книжна бъркотия, наречена книгоиздаване, то много от нещата, описани в нея ще ви бъдат болезнено познати, ще се усмихвате иронично и със съчувствие – книжните маси, лудите клиенти, премиерите и четенията… Петра Хартлиб със сърце и душа е описала веселите моменти, ужасяващите случки, кашите, създадали се в чисто новия свят, в който тя и съпругът ѝ навлезли със закупуването на малката книжарница. Разказва за челния сблъсък в стената от книжни проблеми – липси на наличности; договорки с доставчици;  създаване на система с препратки, за да не се загуби някоя поръчка и още един…

Хвани сребърната нишка, Румо! – „Румо & чудесата в тъмното“ – Валтер Мьорс
Ревюта / 19 май, 2015

Ако хвърляте по едно око в този блог поне от време на време, навярно не сте пропуснали удивлението ми от първата книга за Замония, излязла на българския пазар – „Градът на спящите книги“(#4 от поредицата). Естествено, когато разбрах, че на пазара излиза „Румо и чудесата в тъмното“(#3 от поредицата), веднага заявих, че давам драконова люспа за нея и веднага припърхах от кеф. Едвам я дочаках и за няма два дни – изгълтах. Рядко се влюбвам в книга така, че да я грабвам във всяка появила се свободна минута. Но героят Румо е толкова чудесен, че ще се влюбите в него от раз! От неустоимо сладко пале, чиито зъбки тепърва пробиват, Румо пред очите ви ще израстне до безразсъдно смел (та чак глупав) и невероятно доблестен и отдаден на приятелите си волпертингер. А волпертингерите не са кучешка порода като всяка друга – те са много интелигентни, ходят на два крака и са прочути войни. Е, всеки има и свой единствен по рода си талант, де. А този на Румо е да преминава през битките почти като безсмъртен. Живеейки с усещането, че поредната битка ще е не по-трудна от предната, той просто приема способностите си за даденост, без да се пъчи и възгордява. Истината…

Човекът с най-голямото Сърце – „Човек на име Уве“ – Фредерик Бакман
Ревюта / 8 април, 2015

Мисля, че взех най-разумното си решение от месеци насам, като оставих „Човек на име Уве“ да отлежи за четене, когато го правя отново с удоволствие. Реших го твърдо и непреклонно. В последствие се оказа, че и Уве би постъпил така – без да отстъпи от взетото решение. В първите страници ще решите, че Уве е особняк, стар мърморко или просто киселия досадник на квартала. После ще го опознаете – ще разберете суровото му държание и търпеливото му мълчание. Ще опознаете любовта му към Соня и болезнено ще усетите липсата ѝ. Ще проумеете защо е толкова неотклонен в принципите си. По-емпатичните от вас ще прочетат някои пасажи с насълзени очи и ще поспрат, за да се зарадват на собственото си щастие. Може би ще напишете мил sms на любим човек, може би ще си спомните първите си любовни трепети с него/нея, може би ще си припомните някой малък жест, изпълващ сърцето ви с нежност. Искаше ми се да напиша, че „Човек на име Уве“ не е любовна история, но щях да излъжа. Тази книга не просто е любовна история, но е най-хубавата любовна история, която съм чела. Казано с четири вдигнати лапи и цяла душа. „Човек на име Уве“ ме изненада с…

Бягът на животинските хормони „Никога преди залез“ – Йохана Синисало
Ревюта / 9 март, 2015

Да си призная, учудена съм от появата на тази книга на българския пазар – имам достатъчно наблюдения, за да се изумявам при излизането на родния ни пазар на книги, които се различават от шаблона. А той e традиционен – хетеросексуален, между двама души, с умерена пикантност и без излишна различност. А пък в тая книга, освен основно хомосексуалност има и зоофилия. Ама не скачайте от столовете, всичко е в границите на нормалното! Доколкото една оживяла приказка може да бъде нормална, разбира се. Въпреки нетипичността от първите ми думи, „Никога преди залез“ не е скандална книга. Заиграва с еволюционната загадка наречена ТРОЛ – същество с характеристики близки до човешките, но развило се в собствената си еволюционна ниша. Характеризира се с изправен ръст, сръчни 4 лапи, тъмно окосмение, зимна хибернация и хищничество. Също така с излъчването на куп феромони, които са му помогнали да оцелее през вековете. Ама това е тайна! „Никога преди залез“ изкарва на повърхността онази част от човешкото в нас, която винаги се опитваме да скрием – болезнена похот, собственическа алчност, безмислена и ненужна жестокост и още, и още… Йохана Синисало умело преплита северните митове за троловете с мръснишката реалност на съвременния ни свят и ежедневните малки предателства, с които е…