Жена не е синоним на домакиня в „Rubyfruit Jungle“ – Rita Mae Brown
Ревюта / 22 март, 2017

Прочетох „Rubyfruit Jungle“ почти 40 години след първото ѝ публикуване през 1980г. и, въпреки това, проблемите в книгата са точно толкова съществуващи в настоящето. Все още предимно се мълчи за стъкления таван, а да си куиър е често срамно за семейството и нерядко носи отхвърляне. Действието на книгата се развива във време, в което да си открито гей носи дамга, а стереотипите са по-живи от всякога. “How do you know about a lesbian bar?” “I’m a lesbian.” “You—but you look like anyone else. Molly, don’t be silly; you can’t be a lesbian. You’re joking. I’d know if you were such a thing.” “Madam, I am a full-blooded, bona fide lesbian. As for the way I look, most lesbians I know look like any other woman. However, if you’re hot for a truck driver I know just the place.” I couldn’t resist giving her that little dig. Да не вземете да си помислите, че нещо се е променило през тези години? Всяка [открита] лесбийка, която познавам е чувала израза „не изглеждаш като лесбийка“ поне няколко пъти през живота си. По време на прайда хората вечно са изумени, че гейовете и лесбийките изглеждат като „нормални хора“, вместо да имат полагащите им се…

За да живея, трябва да оцелея / „If I Was Your Girl“ – Meredith Russo
Ревюта / 26 февруари, 2017

„If I Was Your Girl“ всъщност върви по всички канони на young adult литературата – тийнейджъри, тормоз в училище, любовни драми, голямо разкритие на бала в края на срока и т.н. Главната героиня Аманда спокойно би могла да крие каква ли не друга тайна от приятелите си в училище и от гаджето си. Просто в случая тайната е, че в акта ѝ за раждане пише „име: Андрю, пол: мъжки“. На Аманда не ѝ личи, тя минава между капките. Аманда е имала късмета да започне хормонална терапия сравнително рано и да премине през операция за смяна на пола веднага след навършване на необходимите 18 години. Аманда има родители, които се опитват да я приемат и разберат, въпреки факта, че трябва да забравят за всички детски снимки на детето си, въпреки че трябва да свикнат с новото ѝ име и най-вече въпреки, че не спират да се тревожат за нея. Особено след като вече има един опит за самоубийство. If I’d had the strength to be normal, I thought, or at least the strength to die, then everyone would have been happy. Ако имах силата да съм нормална, помислих си, или поне силата да умра, всички щяха да са щастливи. Няма как…

Безопасно ли е да те обичам? пита „A Safe Girl To Love“ – Casey Plett
Ревюта / 22 февруари, 2017

„A Safe Girl To Love“ всъщност не беше пърият ми избор за 2017-а година, но тъй като „The Color Purple“ ми дойде малко тежка, реших да разнообразя със сборник разкази. Избрах „A Safe Girl To Love“ напълно случайно от списъка и попаднах на историите на няколко транссексуални жени, опитващи се да намерят мястото си в света. Целенасочено използвам горния клиширан израз, за да се опитам да му придам истинско значение с думите по-долу. Вероятно ще е една идея по-лесно, ако копирам няколко цитата от книгата: She was lucky to have her at all. Who knew, Lizzy thought, the finite amount of nights in her life where she would sleep with her hand around a trusted body. That trusted hers. It wouldn’t be a lot, anyway, would it. Докато аз и вие търсим любовта, там има хора, които са склонни да се задоволят просто с няколко нощи прекарани в компанията на човек, на когото вярват. Без да си шепнат красиви думи и да си обещават доживотна любов. Единственото, от което имат нужда е да чувстват, че принадлежат и са в безопасност. I really am glad we talk now. It’s just hard to forget it took a trip to the emergency room. Мога…

Надежда от „Къщата на улица Манго“ – Сандра Сиснерос
Ревюта / 31 октомври, 2016

„Къщата на улица Манго“ по един странен начин ми напомни за една от любимите ми книги – „Печеловникът на мама“ – със суровата си реалност и непретенциозните си думи. С детските погледи изпълнени с повече осъзнаване, отколкото възрастните предполагат. Разказите на Сандра Сиснерос са кратки и стегнати като детските признания, които пропълзяват от тях. Подхвърлят метафори и поднасят нереално правдоподобни сравнения сякаш това е най-лесното на света. Някой ден ще си имам най-добра приятелка, изцяло моя. Тя ще слуша тайните ми. Ще разбира шегите ми, без да ги обяснявам. Дотогава съм червен балон, балон, завързан за котва. „Къщата на улица Манго“ е признанието на едно силно момиченце, че светът е голям и плашещ, че за да живееш в него трябва да си смел и да гледаш само напред, да си готов да преглъщаш чуждите думи без да задържаш горчивината им в себе си. А понякога и да я използваш като гориво, за да продължиш по трънливата си пътека. „Къщата на улица Манго“ замеря читателя с късчета реалност. На моменти толкова сурова, че нямаш време да кажеш ‘ох’ от нейната трагичност. Преглъщаш, разгръщаш и продължаваш към следващата история, която ще се срещне със следващите герои, които ще те накарат да почувстваш следващото…

„Популярна книга за котките“ – Т. С. Елиът
Поезия , Ревюта / 27 януари, 2016

„Популярна книга за котките“, по-известна като книгата послужила за основа на всеизвестния мюзикъл Котките, е по-скоро луксозно издание за родния пазар. Двуезично, цветен текст, лак, голям формат. И чудесен подарък, който да направите на семейството си. Ние четем книгата преди лягане в последните дни и забавлението и очарованието са пълни – както от съдържанието  на книгата, така и от римата. Първо четем превода, после се радваме на оригинала. „Популярна книга за котките“ – подпечатано с котешка лапа „ВЯРНО С ОРИГИНАЛА“ Ако сте чели далеч по-скорошната „Автентичната котка“ на Пратчет, вероятно римите на Елиът ще ви напомнят малко за нея и странните ѝ образи. А ако самите вие имате котка, то много добре знаете какво да очаквате от книгата – самодоволство, пакости и мъркаща наслада. Такива са котките, па макар и с три имена. Искрено препоръчвам „Популярна книга за котките“ за четене от родители на деца или за хлапета на поне 7-8 г. Книгата е чудесна за усвояване на четенето на български (е, вярно, ще срещнат по някоя сложна дума, която мама и татко ще обяснят) и една идея по-сложно ниво за разучаване на английски (тук мама и татко със сигурност ще трябва да помогнат). Чудесна е също за деца, живеещи в чужбина…

„На живот и смърт“ за умението да оцеляваш, когато всички те искат мъртъв
Ревюта / 16 декември, 2015

„На живот и смърт“ е книга, която се чете наведнъж. Преглъща се набързо, докато малко виновно се радваш, че не си на мястото на главния ѝ герой Оуди Палмър. Оуди е осъден на 10 години затвор за предполагаемата кражба на 7млн. долара, при която умират трима души, а самият той се разминава на косъм със смъртта. Оуди е измъчван от какво ли не през десетте години, които прекарва в затвора – самообвинения за смъртта на любимата му и непособността му да я защити; побоища и смъртни заплахи го дебнат няколко пъти седмично от останалите затворници и не става по-лесно, когато вече не е в затвора. Защото това, което трябва да знаете за Оуди е, че е голям карък. И че бяга от затвора ден преди да бъде освободен. Глупаво, а? След десет години зад решетките, бяга ден преди да го пуснат от там. Затова си има причина, която ще ви оставя да намерите сами. Оуди просто трябва да бяга, за да спаси малкото хора, които са му помогнали и са останали живи, за да разкажат. „На живот и смърт“ е плетеница от лош късмет, политическо влияние и, разбира се, много пари. Също така умело писане и завръщане в миналото на главния герой в…

Човечеството намира любовта в себе си във „Всичко живо е трева“ – Клифърд Саймък
Ревюта / 10 март, 2015

Първият ми „сблъсък“ със Саймък бе в „Резерватът на таласъмите“ и оттогава съм безвъзвратно влюбена в умението му да изненадва. Това, което най-много обичам в писането му и това на неговото поколение фантасти е способността им да подреждат думите си така, че да създават за читателя усещане за уют. Никоя друга фантастика не притежава това спокойствие и невероятна идилия между страниците си. Меланхолията, която струи от думите им е уникална и неповторима. Другото, което ме кара да се влюбвам във фантастиката им всеки път, е простотата, с която решават иначе големите проблеми – умението им да вкарат частичката любов, нужна ни, за да оцелеем. Човечеството се явява на поне един изпит за оцеляване във всяка фантастична книга. Естествено, изпитват се най-слабите ни страни – честност, съпричастност, емпатия, търпение… А когато сме изправени пред опасност, която дори не можем да опишем като физическа; когато сме пресирани от сила, която не разбираме – какво е нещото, което ще намерим в себе си, за да се преборим? Агресия? Или любов? В центъра на всички разговори с човечеството винаги стои един човек – един посланик, от когото нещата зависят. От не/умението му да се вслушва в инстинктите си, чуждото мнение и да остане себе си. Във „Всичко…

Пушечно месо и жива плът в „Регистърът“ – Шанън Стокър
Ревюта / 25 февруари, 2015

Добра или лоша, американската сцена ни предлага една не малка част от съвременната (анти)утопична литература и има възможността да насочи вниманието към проблеми, носени от обществото от векове. А когато в XXI век все още има места, които се опитват да се върнат в средновековието, такава литература в нужна. Направо задължителна. Действието ни заварва насред следвоенен САЩ – задъхващ се и неспособен да се справи с вътрешния си ред освен чрез патриархална диктатура. Войната е обезлюдила страната – нанесла е грозните си рани, погребвайки милиони и оставяйки оцелелите да се справят с отрицателния прираст. И това води до ужасяващо (и) просто решение – Регистърът. Регистърът е онзи правилник въведен в следвоенно време, който принизява човешкото същество до вменената на пола му функция. Ако се родиш момче следва почти сто процентово изоставяне от родителите ти, задължителна военна служба и събиране на пари, за да си позволиш булка; ако си момиче – елементарно образование, домакинство и продажба от заинтересованите само от печалбата ти родители. Веселко, а? Момчетата, изоставани от родителите си като товар, получават произволно първо име и номер за фамилия; момичетата пък биват гледани като добитък за разплод и продажба – обявени на търг при навършване на 18-годишна възраст. Регистърът звучи като зле…

„Грегор и шифърът на ноктите“ – Сюзан Колинс
Ревюта / 9 февруари, 2015

Прочитам последното изречение на „Грегор и шифърът на ноктите“, въздъхвам и се сбогувам с приятел, с когото съм разговаряла през последната седмица. Настъпил е онзи момент да затворя дори електронната книга, защото е време за почивка, време е за мир. Време да се радваме на това, което имаме, да преброим раните си и да приемем загубите си. Вече чувствам поредицата „Подземни хроники“ като част от себе си и броя раните на Грегор като свои – ухапвания, ожулвания, съсичания или натъртвания – те и преживяното направиха от 11-годишното момче мъж за по-малко от две години. Малък мъж, който видя повече смърт, отколкото живот; повече мъка, отколкото радост и който загуби повече, отколкото спечели. „Грегор и шифърът на ноктите“ проследява хода на войната, която се разрази в „Грегор и тайните знаци“ – войната между плъховете и хората. Войната за спасението на мишките и на целостта на Подземното кралство. Книгата преминава през тежестите на войната, каквато е – кървава, грозна, трудна и изпълнена с порочност. В края на петата книга Сюзан Колинс просто съсича всички видове пророчества чрез нагаждането на реалността към тях и поставя финалния щрих с хитростта, която прилага Рипред, за да даде на Подземното кралство мира, от който всички имат нужда. Истината е,…

Героите идват, за да ни унищожат в „Стоманено сърце“ на Брандън Сандерсън
Ревюта / 6 февруари, 2015

Дай на хората сила и гледай как доброто в тях се сгромолясва! Дай им възможност и гледай как алчността им избуява! Дай им отчаяние и гледай как смелостта им расте! Герои е имало и винаги ще има – били те с магически/свръх способности или просто хора като мен и вас, които са готови да отстояват това, в което вярват. „Стоманено сърце“ е обратната страна на блестящата монета, наречена героизъм и така старателно лъскана в стотици комикси и десетки филми. Тя е книга за всички онези, които са свикнали с представата за свръхчовека като добър и като спасител. Ами ако свръх силата върви със злодейство? Ако всеки момент, в който използваш способностите, това разяжда душата ти? Ще я използваш ли? Ще се откажеш ли от нея? Ще предадеш ли доброто в себе си за малко власт? Социалната структура на Нюкаго се основава на разделението Епични – свръх хора/обикновени хора – парите вече не са това, което бяха. Влиянието се мери в сила, а големината на силата ти определя къде по стълбичката ще се наредиш. Стоманено сърце е хегемонът на Нюкаго – герой и злодей от висок порядък, той едновременно се грижи за поданиците си, осигурявайки им електричество и водоснабдяване, и ги подчинява…