Надигащите се мъртъвци и кълбото на желанията в „Пикник край пътя“ – Аркадий и Борис Стругацки

1 октомври, 2013

103516zЕдва ли който и да било фен на фантастиката има нужда от напомняне кои точно са братята Стругацки и кои техни произведения ще се помнят вечно. А ако случайно някой не е запознат с „Пикник край пътя“ ще се радвам това ревю да помогне за срещата им.

За пръв път прочетох „Пикник край пътя“ преди близо десетина години, а самият роман – около 30 преди това. Представете си сега как роман писан преди повече от 40 години все още има силата да разтърсва ума с прозренията си и безпогрешно да чертае облика на обществото ни. Представете си силата на роман, по който дори Тарковски прави филм.

Малко за сюжета: Редрик Шухарт е сталкер. А сталкерът – това е контрабандист от Зоната на извънземно посещение – едно от петте места, на които могат да бъдат намерени зарязани от посетителите артефакти. Зоната е опасно място, където дебнат десетки познати и непознати опасности, но пък и лежат богатства – сред „месомелачката“ и „пачата на вещицата“ се въргалят „инакви“, „празнотии“ и „черни капки“. Сталкерът рискува здравето и живота си за „зеленички“, а Зоната не пуска никого жив, без да си плати.

Пусна ме Зоната. Пусна ме подлата. Мръсница. Жив съм. Новаците не могат да разберат това. Никой освен сталкера не може да го разбере. И по бузите ми текат сълзи — от алкохола ли, от друго ли, не знам.

Братя Стругацки успяват да достигнат до страха, който трябва да изпитваме от посетителите и, съдейки по оставеното след тях, да се молим да не се върнат.

Ето например вече от доста години усещам едно такова притеснение, някак си не се чувствувам уютно. Добре, те дойдоха и веднага си заминаха. А ако дойдат отново и им скимне да останат?

Защо ли? Защото за тях ние сме като мравки – нищо и никакви същества, които са способни да подминат с безразличие или да стъпчат също толкова лесно. Не можем да се съпротивляваме и дори не разбираме напълно случващото се.

Roadside_Picnic_by_I2ebisПикник! Представете си гора, междуселски път, полянка. Автомобилът се отбива от междуселския път на полянката, от автомобила слизат младежи, които свалят бутилки, кошници с храна, момичета, транзистори, фото– и кинокамери… Палят огън, разпъват палатки, пускат музика. А на сутринта си заминават. Зверовете, птиците и насекомите, които цяла нощ с ужас са наблюдавали случилото се, изпълзяват от своите скривалища. И какво виждат? На тревата локва от автомобилно масло, разлят бензин, разхвърлени негодни свещи и маслени филтри. Търкалят се парцали, изгорели крушки, някой е изтървал френски ключ. От протекторите на гумите е останала кал, полепнала от някакво неизвестно блато… е, и, сам разбирате, следи от огъня, огризки от ябълки, обвивки от бонбони, консервени кутии, празни бутилки, нечия носна кърпа, нечие джобно ножче, стари изпокъсани вестници, монети, увяхнали цветя от други поляни…

Братя Стругацки умело успяват да покрият романа си с една пелена от отчаяние и безверие, докато описват събитие, на което хората трябва да се вълнуват и да се радват. Въпреки, че действието на романа продължава няколко години, героите са застинали във времето така, както жителите около Зоната са застинали в района й. Единствената по-тягостно създадена обстановка, която съм срещала бе в друго тяхно произведение – „Времето на дъжда“

„Пикник край пътя“ ни показва, че ние сме просто някакви хора – готови да стъпят на гърба на другия, за да се измъкнат сухи, готови да се молят и да пълзят, за да оцелеят, готови на всичко, но не и да измолят чуждото щастие. Озлобени, жалки и откровени… но хора.

„Аз съм животно, нали виждаш, животно съм. Дума не мога да обеля, не ме научиха да приказвам, не умея да мисля, тези гадове не ми дадоха да се науча да мисля. Но ако ти наистина всичко можеш и всичко знаеш, и всичко разбираш… намери му цаката! Надникни в душата ми, знам, че там е всичко, което ти трябва. Сигурен съм! Та нали никога и на никого не съм продавал душата си! Тя си е моя, човешка! Ти, само изцеди от мене каквото искам, нали е изключено да искам нещо лошо!… Проклето да е дано, та аз нищо не мога да измисля освен тези неговите, детските думи: «Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!»“

Много определения могат да се дадат за „Пикник край пътя“, в много поджанрове може да бъде набутан – социална фантастика, антиутопия, философски труд…

Но аз за себе си мога да го определя като много човешки роман, показващ всичките типични за човешкия род слабости – алчност, превзетост, поробване, но също така гледащ и към добрите ни страни на любов, грижа и човеколюбие.

За мен „Пикник край пътя“ е крачка към едно по-добро човечество.

roadside_picnic_covers

Едно по-разочаровано, отколкото очаровано мнение в Книгоман.

Сподели:

Comments

comments

No Comments

Comments are closed.