Историята ми с тази книга започва в една далечна октомврийска вечер през 2019-та, когато около 2 месеца след прибирането си в България прекарвах вечерите си попивайки наново софийска действителност. Така и се озовах на четене в СГХГ, откъдето, напук на ниските си очаквания и въпреки липсата си на вяра, си тръгнах искрено обнадеждена за предстоящо издание от съвременната българска литература.
В същото време, не мога да препоръчам всекиму „Направени от вина“ с лекота. Тази книга идва с предупреждение, че дълбае в тежки теми, само част от които домашно физическо и емоционално насилие, (намекнато) вбрачно изнасилване и най-малкото – злоупотреба с алкохол.
Тая книга е от ония тежки за разказване неща дето първо трябва да ги извадите с терапевта, за да започнете да работите по лекуването на травмата.
Като отворена рана, която трябва първо да зарасне преди да се пристъпи към останалото.
Първо трябва да спре самобичуването, да се загърби битническото оцеляване и чак тогава идва истинското живеене. Едва когато простиш – на себе си, и на останалите.
Ярко, знойно и недоволно. Жарко, сурово и разливно.
Образно, живописно и умело.
Липсваше ми такова писане.
„Отхвърлях ги, отричах правото им да живеят в мен.“
„Направени от вина“ е за неразбраната, неизказаната и неназована травма, в която поколения българи не подозират, че живеят, не искат да видят или чието съществуване просто игнорират. За наследените грешки, вини и падения, които като екот ще рикошират в съзнанията и телата на няколко следващи генерации.
И там където писането на Георги Господинов още живее в травмата, това на Йоанна Елми гледа към лекуването ѝ и животът след това.
„Яденето и вещите запълват дупката, оставена от липсата на човещина.“
Защото все някое поколение трябва да е последното пренасящо травмата към следващото. Все някое поколение трябва да надскочи себе си и миналото си, за да погледне към и да съгради бъдещето. Все някое поколение трябва да живее заради самия живот, вместо просто да събира спомени за черни дни – като сервизи в долапа – скътани, прибрани и прашасали в очакване някой да ги отвори и да им се усмихне.
„Направени от вина“ е книга за капаните на обществото – за насилствено, самоволно или неусетно нанизаните около вратовете на героините примки. За припознаването в майчината или бабината история. За детство пречупено под тежестта на греховете на родителите и юмруците на насилниците.
Има ли българска жена да не познава поне част от тези истории? Да не знае угасналия поглед на жена, чийто мъж се интересува повече от чашката или от мнението на родителите си отколкото от нейното щастие? Има ли такава, която да не е чувала лични истории за шамари и домашно „превъзпитаване“, за насилствено консумиране на съпружеските задължения и вменяването на вина с пречупено през собствената си слабост “ами така е като не го слушаш”?
„Направени от вина“ е и за корените и изкореняването, за това какво ни сбира и разделя, за липсващото усещане за уседналост когато си на ново място, защото не си спомняш кога последно си се чувствал у дома си.
Да бъдеш себе си на място, което ти е все още чуждо. Да бъдеш себе си на място, което познаваш до болка. Просто да бъдеш себе си, когато не се дефинираш през нечия чужда липса.
„Той не живееше с нас, но тя никога не му позволи да си отиде.“
„Направени от вина“ е история за това как бъдещето се гради върху призраците на миналото.