Зомбитата далеч не са сред любимите ми теми и подходих към книгата с известен скептицизъм. За щастие, той не се оправда и мнението ми се промени бързо след разгръщане на първите страници. Книгата увлича с динамична разказна форма, граничеща на моменти с кинематографичност. Въпреки това обаче на моменти цялото това прескачане от очевидец на очевидец разказва играта на вниманието на четящия. Разбирам защо Макс Брукс е написал книгата си в тази форма – това е единственият начин да покажат всички гледни точки(изключая тази на зомбитата) и да се дадат примери за всички изстъпления, продиктувани от войната. В книгата ще се нагледате на разнороден калибър човешки реакции – страх и паника, готовност да се бориш за живота си, коравосърдечност, мекушавост, лицемерие, дискриминация… Има всичко, което е било там и в предвоенните години, но именно войната е показала истинските лица на всички хора. Всеки от разказващите има своите лични вяра, чувства, борби, нужди и търсения. Всеки е преживял войната като войник, като командващ и вземащ решения за хиляди животи или просто като обикновен оцеляващ с бремето на своите мъртъвци. За разлика обаче от Лидквист с неговата „Когато мъртвите се пробудят“, „Z-та световна война“ е не толкова лична книга за взаимоотношенията между хората, колкото обобщение на цялата човешка същност. Брукс пише без да се притеснява за неща като децимацията, жертването на цели роти войници или градове с цивилни в името на „по-висша“ цел, за търговията с плацебо и откровените предателства на правителствата, просто отразявайки реакциите на цялото човечество към наглед простата зараза прераснала в неконтролируема епидемия – от страха и паниката, до удоволствието от това да лоботомизираш жив мъртвец. „Z-та световна война“ дава примери за това, че времената на криза изкарват най-доброто и най-лошото у хората, бавно превеждайки четящия я през етапите на войната.
Очевидно е, че авторът е отделил много време в мислене за това какво, как и защо би се случило при подобни събития. Помислил е над реакциите на хората, възможните дупки в мисленето или действията, че дори и над въоръжението. Книгата направо си е един съвременен наръчник по бойно снаряжение. Не мога да пропусна и прекрасните илюстрации, разпръснати из книгата, които умело визуализират страха от подобни събития. Оставам обаче с впечатление, че книгата е прекалено удължена и след първата й половина рядко се намира нещо ново, което да не е прочетено под друга форма преди това. И въпреки контрастите и различните по калибър преживявания, книгата спокойно би могла да бъде две трети от 415-те страници едър формат. Но пък твърдите корици й седят доста добре и е почти като оръжие срещу зомбита. Една малка забележка към превода – такова чудо като маратски език няма, а официалното название на езика е марати. Още за книгата в Книголандия, и в Литературата днес.