Всички, които някога са хващали книга на Тери Пратчет знаят колко забавно и саркастично е писането му, както и това, че няма по-добър от него в описването на очевидни неща по категорично смешен начин, без значение дали става дума за Света на Диска или не.
„Зимоковецът“ в същност е една чисто нова приказка за Сечко (да, онзи същия с Баба Марта) и за това как младата вещица Тифани Сболки му разкатава фамилията.
Човек би предположил, че никой не би се осмелил сам да се забърка с вещица, пък била тя и 13-годишна, но ето че по време на танца за посрещането на зимата нещата се объркват и Тифани без да иска се сдобива със стихийността на Цветница, а Зимоковецът се влюбва в нея досущ като човек. Равновесието е нарушено, а надеждите се крепят на племето Нак Мак Фигъл и разбирането за любовта на една вещица-тийнейджърка.
Малко подло е от страна на Пратчет да започне книгата с края на историята, но пък се отплаща подобаващо със силна предистория.
Искрено се насладих на умението му да завърта героите си като в танц, на това как е хванал един мит и го е предъвкал през мирогледа на Света на Диска така, че ум да ти зайде, докато свят ти се вие.
Честно казано ми е любопитно каква част от хората, четящи Пратчет въобще познават игричките му с гръцката митология, народния фолклор и по-стари приказки.
„Зимоковецът“ е романтична история по Пратчетовски за една природна стихия, която се опитва да стане човек, позовавайки се на една детска песничка и тъжно очарователно се опитва да впечатли любимата си със снежинки, носещи нейния лик.
В същото време книгата е изпълнена с фигълска философия, предадена с присъщия им диалект:
Не, оти даже зверчетата го знаят туй, ама само ората си я знаят Романтиката – сопна се Сите. – Га един мъжку дубитък срещне женски дубитък, он не требе да дума „Сърцето ми праи тупа-лупа, га зърна муцунката ти“, оти оно си е кат турено вътре у чутурите им на тех. При ората е по-сложновато. Ту, Романсченето е стррррашно важно, да знайте. Епа оно, като цело, си е колай за момчурляко да се примъкне къде моменцето, без она да се фърли да му издере зъркелите.
„Зимоковецът“ е книга за илюзиите, които изграждат чуждите представи за нас и дори по малко сатира за консумеризма на обществото ни – вещите са толкова ценни, колкото им придаваме стойност.
Последно, прилагам дзен-философия от Пратчет за ежедневно ползване:
Всеки ден се сблъскваш с хора, които са глупави и мързеливи, и нечестни, и право казано – противни, и нищо чудно в един момент да решиш, че светът ще стане къде-къде по-добър, ако ги нашамаросаш. Ама не го правиш, понеже, както госпожица Загадини веднъж обясни:
а) светът ще стане по-добър за много кратко време
б) после светът ще стане малко по-лош, и
в) не се предполага да си тъпа колкото тях.
…
На вещиците не им се налагаше да шамаросват глупците, при положение, че си имаха остър език.
Затова, не бъдете глупци и прочетете „Зимоковецът“ – истинска наслада е – за вас или за децата ви.
Преводът несъмнено е добър (минимум заради фигълския диалект), а дори няколкото пропуснали запетайки са бял кахър на фона на забавлението.
 |
| Прекрасната картинка – оттук |
Едно информативно ревю и едно фенско ревю от Наталия Янева.