Първата ми реакция, когато взех книгата в ръце, простете инфантилизма ми, беше „Искам я! Вижте само корицата – има дракон и лего на себе си!“ Такава съм си – дайте ми книга, дракони и лего и съм ваша. Но, оставяйки моята реакция на страна, трябва да се признае на художника Райчо Станев, че корицата е прекрасна.
За книгата мога да кажа много неща. Мога да говоря дори само с прилагателни, извиращи от дъното на душата – шарена, направо пъстра, разнообразна и изпълнена с любов.
Четеше ми се нещо индийско – нещо колоритно, с разнолики образи и задъхващо се в багрите на собственото си съществуване. И го намерих в разказите на Джумпа Лахири.
Самата тя, като част от второ поколение имигранти, е поставена пред търсенето на собствена идентичност. Разкъсвани между очакванията на традиционната общност, от която идват и собствените си чувства на опитващи се да паснат навсякъде индивиди, това поколение изглежда обречено.
„Тези мъже не се интересуваха от нея. Те се интересуваха от някакво митично създание, родено от сложна верига от клюки, съвкупност от доброжелателни мнения на индийската общност, според която тя беше застаряващо, неоценено дете-чудо след дългогодишните курсове по бхарата натям и перфектните резултати от САТ.“
„Непривична земя“ е като пъзел, съставен от историите на хора, откъснати от корените им – подмятани от старата и новата си родина. Тя е разказ за това какво прекършва хората и какво възражда надеждите им. И колкото е изпълнена с разпадания, толкова е и мост към припомнянето, че всички имаме нужда да се опрем на някого, за да съградим любов, семейство и нов живот.
Джумпа Лахири в осем разказа ненатрапчиво доказва човешката нужда от принадлежност и връзка, на която да се облегнем в момент на слабост.
И да знаем, че дори и не всичко да е наред, то някъде, някой ще ни приласкае.