Правилно прочетохте. Дори аз мога да бъда искрено недоволна от книга.
И ако трябва с една дума да опиша книгата, то тя би била именно разочароваща.
Знам, че се повторих, но колкото и да ми е тъжно да призная, книгата е не просто слаба, а осакатена.
Вбесявам се когато усещам зародиш в някоя книга, а той така и не успява да покълне и да избуи под формата на пълноценна история. Книгата е способна да се превърне в нещо далеч по-добро, но просто не е надскочила себе си.
Идеята за общество, чиито звуци са отнети и чийто глас е заглушен е завладяваща за антиутопия, макар да не съм способна да повярвам, че хората сме толкова слаби, за да поддадем толкова лесно.
Обществото, обезличено до степен номериране на индивидите и влязло в коловоз на еднообразие и сивота е също добре развито.
Наследствеността на символа на промяната в лицето на баща и син натрупват още тягостност в тоталитарността на режима. И горе-долу с това книгата се изчерпва.
Факт е, че наличието на един единствен глас зад кадър, разказващ ни историята на главния герой е достатъчно, за да накара читателя да почувства напрежението носещо се из света на принудително създадена тишина, но за съжаление книгата просто започва отникъде и свършва пак там.
Не мога да си обясня липсата на история, създаваща чувство на незадоволеност и претупаност.
Вярвам, че думите българска антиутопия не са просто кухи слова и че е възможно някога да прочетем качествена такава.
Надявам се също така Петър Денчев с повече усилия да е способен да направи по-сериозен роман от 130-страничната книжка.
И да, искрено съжалявам, но не мога да нарека роман, който ме е впечатлил цифром и словом точно на едно място „явление в българската литература“.
Още в Библиотеката и в Аз чета.