Напоследък все с признания започвам ревютата си, а това, което следва ще е тежко:
За първи път книга наистина ме спъва.
Самата аз не мога да повярвам, че четох 250-странична книга около месец с прекъсвания, препрочитания и почивки за по-леко четиво. Отдавам го на това, че „Моралният пейзаж“ не е лесно смилаема книга и съвсем не е от книгите, които се четат на един дъх.
Напротив, способна е да ви накара да я зарежете и да си кажете „стигат ми толкова разсъждения над морала и науката, стига философия, стига!“.
Това, обаче, би било грешка.
Ако само един човек в света хванеше едно ужасено, пищящо и извиващо се отчаяно малко момиченце, отрежеше гениталиите му с мръсен нож и зашиеше грубо раната, оставяйки само малка дупка за урината и менструалното течение, единственият въпрос щеше да бъде колко сериозно трябва да бъде наказан той и дали смъртното наказание е достатъчно в този случай. Но когато милиони хора правят това, то изведнъж се превръща в „култура“ и по някакъв вълшебен начин става по-малко ужасно и дори бива защитавано от неколцина западни „моралисти“, та дори и от феминистки.
Доналд Саймънс, цитиран от Стивън Пинкър в „The Blank Slate“
Позволявам си да ви хвърля направо в дълбокото в този цитат, за да ви сблъскам с (не)моралността на една религиозна пропаганда. В извратеността на идеята, че нечие осакатяване е свято и богоугодно. В абсурда, че това се случва на стотици хиляди момичета и светът го приема за нормално, само защото се основава на нечия „вяра“.
И ето тук следва да си поговорим за морал – що е то и има ли нужда от науката за морала.
Именно с „Моралният пейзаж“ Сам Харис изгражда стълбата, която ни измъква от логичния капан на въпроса „Що е морал?“ и доказва, че за морал тепърва ще се говори все повече.
Каква е връзката между Ку-Клукс Клан и религията? Морал и невежество.
Какъв е отговорът на въпроса дали имам право да осакатявам зад щита на религията? Морал.
Кой има право да бъде съдник и имат ли право хора, парадиращи със своята глупост, наглост и арогантност да смятат себе си за примери. Морал.
Защото реално погледнато, всяко решение, което е свързано с околните се базира на нашата представа за морал. Основава се на собствените ни идеи за добро, зло, правилно, грешно, полезно и вредно.
Защото, ако за едни джунглата е ад и смятат за морално да ‘спасят’ всички хора от там, то за израсналите в нея е единствен дом и морално е единствено да бъдат оставени на мира.
Ето защо дори и най-странните и непродуктивни действия – обрязването на гениталиите на момичетата, кръвните отмъщения, детеубийството, измъчването на животни, нанасянето на рани с цел да се превърнат в символични белези, връзването на краката, канибализмът, церемониалното изнасилване, човешките жертвоприношения, опасните инициации на момчета, ограничаването на хранителния режим на бременните и кърмещите майки, робството, играта потлач, убиването на възрастните, обичаят сати, ирационалните хранителни и земеделски табута, довели до хроничен глад или недохранване, използването на тежки метали в лечението на болестите и какво ли не още – са били рационализирани, та дори и напълно оправдавани в пламенните драсканици на един или друг запленен етнограф.
Оказва се, че моралът не е константен. Той е сбор от свободата да не се съобразяваш с чуждото мнение, капанът от чужди очаквания, (липса на) културен обмен и доза скептицизъм.
Защото добро/лошо не е като бяло/черно. Не е толкова просто и в никакъв случай не е лесно за определяне.
Именно затова имаме нужда от наука за морала – защото не може зло, осъществявано под доктрината на религия да бъде отъждествявано като морално, а единични прояви на злост да бъдат окачествявани назидателно от „моралното“ ни общество.
„Моралният пейзаж“ е философско-научен труд, който трябва да се чете с отворен ум и готовност да приемеш чуждия „морал“. Защото грешните подбуди водят до грешни норми.
И тъй като Сам Харис ни най-малко не е улеснил читателите си, ще ви препоръчам да започнете четенето на книгата от послеслова. За да не ви се случи да си зададете въпроса „Каква е причината да чета тази книга?“
Започнете от послеслова и после бавно, с препрочитане и осъзнаване пред очите ви моралните дилеми ще започнат да изглеждат различно.
И макар да не е книга за всекиго, я препоръчвам на всеки имащ нервите да се сблъска с човечеството, в което глупостта, наглостта, незнанието и арогантността се толерират.
И несъмнено трябва да отбележа насладата, които доставят последните 60-70 страници на атеистите.
„Моралният пейзаж“ е книга, която ще ви сблъска с много неща за собствените ви мозък, мислене и тяло, които навярно не знаете. Ще ви постави етични клопки, които са заложени в мисленето ни хилядолетия назад, ще ви срещне с феномена ‘вяра’, обяснен по елементарен начин и дори ще ви разсмее въпреки тежкото си съдържание.
Силата на езика със сигурност се дължи на факта, че той позволява думите да заменят прекия опит, а мислите да симулират възможни състояния на света. Изречения като „вчера видях едни много страшни типове пред тая пещера“ сигурно са вършели страхотна работа преди 50 000 години. Способността на мозъка да приема тези изречения за верни, т.е. да ги смята за валидни насоки за поведение и емоции или да ги разглежда като надеждни симптоми за бъдещи събития, обясняват трансформиращата сила на думите. Има един обичаен термин за това приемане – наричаме го „вяра“.
Няма нужда аз да давам референции на автор, който има тези на сталкери на ума като Докинс и Пинкър и, именно защото „Моралният пейзаж“ е доста отричана книга, трябва да бъде прочетена. Тя засяга прекалено много чувствителни места и истини, за да бъде пренебрегната с лека ръка, а това е и причината по адрес на автора да се изсипят куп обвинения след първото издание в оригинал.
А „Моралният пейзаж“ има силата да ви освободи от собствените ви окови.
Трябва да се отбележи прекрасния превод, без който четенето на тази книга би било пътуване към нищото, както и корицата на изданието на „Изток-Запад“.
Първият поглед по бележките е стряскащ, но намирам за добро решение да бъдат поместени в края на книгата, където да не накъсват текста й.
Още в Книголандия, при Ламот и при Иничка.