Книгата започва с описанието на една провинциална есенна тъга и това е зверски заблуждаващо. Защото може меланхолията да е обхванала американската провинция, но Стив скоро ще разбуни духовете, докарвайки до главите на местните страх, разврат, божествен дух, експлозия и дъжд от куршуми.
Стив е морско чудовище. И – също като дете, което в снежна утрин се измъква изпод топлите завивки, подмамено от уханието на препържен бекон, размаха грамадната си опашка, оттласна се от дъното на океана и бавно заплува към течението, обещаващо вкусотии. Течение, което минаваше край брега на Пайн Клоув. Лошото е, че излизането на чудовището от морските дълбини съвпада с абстинентният към антидепресанти период на голяма част от Пайн Клоув, а както знаем, емоционално уязвимите са лесна плячка дори и Стив да не беше идеалният хищник.
Крайморски град, пълен с депресирани хора и чудовище, което се храни с тях – каква невероятно забавна атмосфера! „Похотливецът от град Тъга“ съчетава тъгата на септември с разбирането на човешката душа и ги въплъщава в себе си със завиден писателски талант и фантазия.
Задименият бар бе изпълнен с блус и с хора, които се наливаха с алкохол, за да прогонят тъгата.
Ако бяха кучета, до един щяха да бъдат навин, да се тъпчат с трева и да се мъчат да повърнат онова, което ги кара да се чувстват толкова зле.
Изпълнена със секс, малко наркотици, щипка насилие и голяма доза блус, „Похотливецът от град Тъга“ е антидепресант за сърцето и душата.
С ръка на сърцето приканвам пуританите да не посягат към тази книга. От нея крещи на похот! Вика, стене и забавлява до полуда. В градския транспорт се смях с глас, когато стигнах до култовата сцена между звяра и цистерната. А ако и следващият цитат не ви убеди колко е забавна, загубата е за ваша сметка.
Естел се беше зарекла, че повече нито един мъж няма да я види гола.
Навремето компромисът й се струваше разумен – отричане от малкото плътски удоволствия в полза на консумиране на сладкищи, които бяха в изобилие, пък и не я караха да се чувства сякаш е изневерила на паметта на Джо.
Сега, след като беше нарушила клетвата си и лежеше на пухената постеля до този потен кльощав старик, който с език докосваше върното й (и явно не се смущаваше, че въпросното зърно се намира на гърда, клоняща към подмишницата на Естел, вместо да стърчи като купола на Тадж Махал), тя си даде сметка, че най-сетне е разкодирала загадъчната усмивка на Мона Лиза. Мона хем се е чукала, хем си е похапвала сладкиши.
Кристофър Мур е написал книга, която ме накара да крещя в ума си „Велико! Велико! Велико!“ и прогони есенната тъга от сърцето – къде иначе ще срещнете похотлив аптекар с мераци към морски бозайници, меркантилна психотерапевтка, шизофренична актриса с афинитет към отрепки, полицай-наркоман и най-нещастния блусар в Америка?
Аз лично не се бях забавлявала така с мисленето на чудовище от Хайнлайновата „Звездния звяр“ и „Похотливецът от град Тъга“ ме върна във времената, в които книгите се пишеха от майстори, а не от хора без талант.
Ако успеете да си набавите книгата, препоръчвам я за изчитане от корица до корица и се надявам на тираж, за да мога да я купя и подарявам.
Още впечатления в Книголандия.