„Богът“ и аз се срещнахме случайно – той бе оставен от разсеяната ми колежка на работа, а аз, погълната от мисли, бях забравила да си взема книга. Така се сблъскахме една с друга – аз с любопитство, а книгата – с нежност.
„Богът на дребните неща“ е лична среща с едно измъчвано от собствената си кастова система общество – историята на няколко непозволени влюбвания, на незаконни посегателства над духа и телата на беззащитните деца и възрастни и не на последно място литературно въплъщение на Индия – красива и нежна, изписана и жестока, вълнуваща и равнодушна. „Богът…“ не може да бъде разказана, тя трябва да бъде самопрочетена и преживяна.
Папачи не допускал парии в къщата си. Никой не би ги допуснал.Не им се разрешавало да пипат нищо, което докосват докосваемите. Кастови индуисти и кастови християни. Мамачи разказваше на Еста и Рахел, че си спомняла как, когато била момиче, параваните трябвало да отстъпват заднешком с метла и да измитат следите от стъпките си, да не би някой брамин или сирийски християнин да се оскверни, като случайно настъпи тези следи. По времето на Мамачи на параваните, както и на другите парии, не било разрешено да ходят по шосетата, да покриват горната част на тялото си или да носят чадър. Когато говорят, трябвало да слагат ръка пред устата си, за да отклонят мръсния си дъх от оня, с когото говорят.
Когато британците дошли в Малабар, известен брой паравани и пулаи (между които и дядото на Велута – Келан), били покръстени в християнската вяра и се присъединили към англиканската църква, за да избегнат бича на долната каста. Като поощрение им дали малко храна и пари. Станали известни като Оризовите християни.
Но не минало време и осъзнали, че са скочили от тигана в огъня. Принудили ги да имат отделни черкви, с отделни служби и отделни проповедници. Като специално благоволение дори им разрешили да имат свой владика-парий. След Независимостта се оказало, че нямат право на никакви държавни облаги, като запазени работни места или нисколихвени банкови кредити, защото официално на книга те били християни и следователно вън от кастовата система. Сякаш трябвало да измитат следите от стъпките си без метла. или още по-лошо, не им се разрешавало изобщо да оставят следи.
Не може да се пише и говори за „Богът на дребните неща“ без да се има предвид, че това е книга за Индия. Не красивата и туристическа Индия, потопена в цветните си карнавали, а онази с белязалите я прашни сухи пътища, класови различия и наболяло за промяна отчаяние:
Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето беше дошла Рахел, където различни видове отчаяние се борят за първенство. И че личното отчаяние никога не е достатъчно отчайващо. Че нещо особено се случва, когато личното объркване се отбие в крайпътния параклис на огромното, яростно, кръжащо, движещо се, нелепо, налудничаво, невъзможно социално объркване на една нация. Че Големият Бог вие като горещ вятър и изисква подчинение.
Защото „Богът на дребните неща“ единствена може да посади малайаламската пустош за сърцето във вашето. А в съчетание с „Шантарам“ на Грегъри Дейвид Робъртс влюбването ви в Индия ще прерасне в едно по-дълбоко разбиране на тази страна, в която не всеки може да си позволи да обича, макар самата тя да е люлката на Законите на Любовта.
С не по-малко основание може да се твърди, че всъщност всичко това е започнало преди хиляди години. Дълго преди да дойдат марксистите. Преди британците да презвемат Малабар, преди холандското господство, преди пристигането на Васко да Гама, преди завладяването на Каликут от Заморин. Преди тримата сирийски епископи в пурпурни одежди, убити от португалците, да бъдат намерени в морето с морски змии, завити на кълбо върху гърдите им и със стриди, оплетени в рошавите им бради. Може да се твърди, че всичко е започнало преди християнството да пристигне в една лодка и да се просмуче в Керала като чай от чаена торбичка.
Че в действителност всичко е започнало в дните, когато са били създавани Законите на Любовта. Законите, които повеляват кой трябва да бъде обичан и как.
И колко.
„Богът на дребните неща“ е изключително нежна, написана с усещане и разбиране полубиографична книга – семейна история и в същото време – огледало на времето си. Тя е един от романите събрали в себе си целия свят на един човек, книга толкова достатъчна, че няма подобна на себе си.
„Богът на дребните неща“ е недефинируема. И за пръв път мога да изчерпя мнението си за книга с едно от изреченията на задната корица, а именно – „Никоя друга история няма да бъде разказана сякаш е единствената на света.“
И все пак, ако ми се наложи да определя книгата с една дума, то тя би била нежна. Ако тази история беше предмет, щеше да ме е страх да я докосна от страх да не се счупи в крехкостта си. Тя е книга-завръщане-у-дома и урок по непозволености.
Пълна е с прекрасни аналогии и красиви метафори – цяло изкуство е да се пише и превежда така. А това литературно съвършенство дължим на прекрасния превод на Леда Милева.
Книгата е изключително нежно написана, направо изпипана, недокосваема…
Разказ за любовта, която дава и смъртта, която отнема.
Кой беше този?
Кой би могъл да бъде?
Богът на Загубата.
Богът на Дребните неща.
Богът с настръхналата кожа и Внезапните усмивки.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я докосваше, не можеше да й говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне, ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи.
Аму копнееше за него. Болееше за него с цялото си естество.
Още при Зори и в Друсано мастило.