Мина време откакто четох „Часът на чудовището“ и бях позабравила лекотата, с която разказва Патрик Нес. С „Жената жерав“ си го припомних и този човек отново ме накара да вярвам, че е способен да опише дори сапунен мехур като деликатес. А книгата е, ами, като сън изплетен от забравата на нощта – мъглив спомен, който се изплъзва в утробата на утрото, но който не искате да забравите и ви усмихва щастливо.
От мен да знаете, „Жената жерав“ е много красива книга – оформлението на корицата е просто вълшебно. Това е точно видът, който книгата заслужава – и като история, и заради писането на Патрик Нес.
Когато Джордж вади стрела от крилото на появил се от нищото жерав, не си представя, че светът му ще се промени за ден. Че скоро в студиото му ще влизе Кумико и ще му покаже какво значат понятията любов и прошка. Историята на жената жерав е забулена в мистерия – тя се появява от нищото, за да промени живота на всички герои. Тя е приказката наяве, която се случва на тези, които са имали нужда от нея.
„Жената жерав“ е много влюбена и философска книга, много нежна и за хора с определена настройка. Книга за моментите, в които ти се иска да поспреш и да притвориш очи пред лъчите на слънцето. Книга за влюбени и разлюбени, но не и за тези помежду.
Това е книга, изпълнена с толкова любов, в която Патрик Нес откровено пита читателя „Имаш ли кого да обичаш?“ Книга, в която прави най-горчивото обобщение:
„… да ти се дава всичко е твърде много. Че да ти дават нещо вече е много.“
„Жената жерав“ е приказка, която ми се ще да се е случила наистина. И всеки от нас поне по малко да се е научил да бъде Джордж – да обича, да бъде почтен и просто да бъде добър. Всеки от нас да бъде Кумико – да вижда и да вади най-доброто у другите. Всеки от нас да бъде Аманда – да преглътне горчивия хап на собствените си недостатъци, да ги приеме и да опита да бъде по-мил със себе си.