„Едно сомбреро пада от небето“ и „Чудовището Хоклайн“ са два кратки приятно фантастични романа събрани в една книга от издателство „Парадокс“ през далечната 1998-ма година.
Трудно ми е да говоря за „Едно сомбреро пада от небето“ еднозначно, защото романът е колкото една прекрасно описана на преден план любовна история, толкова и пипната до съвършенство сатира на американското общество, изтъкано от неврози и насилие.
Бротиган за 100 страници ме накара да се влюбя в една японка, да съчувствам на изборите й, да се плаша и да се смея на човешкия вътрешен порив за агресия.
Размаза ме със способността си да разиграва сценарии в главите на героите си, да ги вплита в действието и същевременно да не дразни с неосъществяването им.
В тези 100 страници успява да разкаже историята на една любов и на един метеж, прелитайки между живота на писателя-хуморист и късовете хартия, изхвърлени в кошчето му.
В „Едно сомбреро пада от небето“ любовта е толкова естествено красива и недостижима, че се влюбвах пасаж след пасаж в описанията на миналото между писателя и японката.
Загледа се внимателно в пръстите й, сякаш дотогава не бе виждал пръсти.
Омая се от тях и си помисли колко са красиви. Пожела никога да не ги изпуска. Пожела до края на живота си да държи ръката й.
Бротиган за нищо и никакви 100 страници ме направи фен на писането си с толкова прекрасната си „Едно сомбреро пада от небето“. Ще се връщам към нея отново.
***
Вторият роман – „Чудовището Хоклайн“, поместен в сборното издание се води готически уестърн. Когато се опитвах да обясня на някого какво точно чета използвах думите малко фантастичен, малко уестърн, малко обсесивен и още толкова учудващо забавен.
Тук Бротиган ни праща на пътешествие с двама наемни убийци в началото на 20-ти век. Забавни и единствени по вида си Гриър и Камерън имат свой кодекс на честта, непозволяващ им да застрелят долен мръсник пред очите на сина му, но определящ като ок да помолят един зам.-шериф сам да умре, за да не им се налага да го гърмят повече.
Естествено, когато ги наемат да убият чудовище, те се съгласяват без да се замислят. И даже успяват. Макар и не по очаквания първоначално начин с пушка в ръка.
Това, което искрено харесах в Ричард Бротиган е, че не се свени да пише за секс и без да прекалява обрисува няколко много красиви сцени и в двата кратки романа.
Искрено се забавлявах, изчитайки ги на един дъх и, въпреки дразнещата липса на коректорска намеса, препоръчвам с две ръце.
