Книгата е далеч повече от автобиографията на един престъпник – тя е прелюдията към бъдещето, в което ще пазите едно кътче в себе си за любовта си към Индия, дори и никога да не я посетите.
Грегъри Дейвид Робъртс разказва с много усет за един свят, който е толкова далечен от бита на средностатистическия жител на „цивилизования свят“, че чак звучи вълшебно нереален. Неслучайно наричат „Шантарам“ съвременните „1001 нощи“ – историята се просмуква директно във вените на читателя през мъгла от индийско опиянение и колорит, подправени с щипка любов.
„Шантарам“ се забива в сърцето и започва да къса от него всичко излишно, правейки ви част от себе си, карайки ви да заживеете, дишате, кървите, обичате с героите й. Да мразите и умирате с тях.
В книгата се преплитат неусетно магията на Индия, подправена с пикантността на гангстерския свят и купища малки истории, съдържащи в себе си фактология, политика и история. Тя отваря един нов свят за взаимовръзки между отделните събития по онова време.
Истината е, че дори не подозираме какви съкровища се крият в чуждите истории, докато не спрем да ги изслушаме. Защото Индия е нещо далеч по-голямо от Тажд Махал и бедността – Индия е толкова изтъкана от красота, мъдрост, философия и спонтанност, колкото и с разминаващи се по улиците на Бомбай амбулантни търговци, черноборсаджии, просяци, наркотрафиканти… Защото Индия е „двеста шибани езици и един милиард души„, чийто обединител е сърцето – то свързва перачи, просящи, акробати, музиканти, змиеукротители, бандити и туристи в истински конгломерат от мечти и стремежи.
Всеки може да опознае Индия, когато разбере, че тя е любов. Па макар и през кръв, пот и сълзи.
А „Шантарам“ е най-прекият път към нея.
Искрено смятам, че „Шантарам“ е книга-събитие от мащаб, за който ще трябва да минат още хиляда години, още много кръв да бъде пролята и да започнат и да намерят пагубния си край още много войни. Ще трябва да минат дълги години докато се роди още един толкова добър разказвач, който да преживее и изстрада историята, за да я разкаже на нас – късметлиите, имащи щастието да я четат сгушени в уюта на собствената си безопасност. Впечатленията на Блажев, в блога на Мария Донева и далеч по-умереното мнение на Бояна Ламбер.
