Забравете за Харуки, дайте път на Рю Мураками!
Тъкмо се бях зарекла да не пипна книга на Мураками повече през живота си и „Жанет 45“ ме изненадаха, изкарвайки на пазара не трудночетимия Харуки, а дългочакания Рю Мураками. Прочетох задната корица на книгата и само толкова ми беше нужно, за да се впусна в откровения разказ за двете изоставени в гаровите гардеробчета деца.
Поради някаква причина не съм си представяла, че в Япония се изоставят деца, още по-малко по подобен жесток начин – опаковани в кашонче, напъхани в гардероб и заключени там в очакване на смъртта. „Децата от гаровия сейф“ ми подейства отрезвяващо след като седмица преди това бях чела „История на 47-те ронини“ и се бях върнала в Япония отпреди няколко века, където честта бе по-важна от живота.
И изведнъж БАМ! – попаднах в свят на похот, плът и интереси. И когато споменавам, че в книгата свободно се говори за секс, имам предвид разкрепостен, истински и ненапудрен. Говори се за смърт болезнена, грозна, кървава и жалка. За ярост по-истинска дори от кървавите белези, които оставя.
На Кику му се прииска да се втурне нагоре по стълбите и да пребие жената в черно бельо. И не само нея – искаше му се да пребие до смърт и просяка с детето, които бе видял в Шинджуку, и всички като тях. Всъщност гневът му бе насочен не толкова към жестоките родители, а по-скоро не можеше да се примири с факта, че бебетата идваха на този свят толкова безсилни. Тези слаби същества можеха само да леят сълзи – и нищо повече. Дори когато ги затваряха в кашони и гардеробчета, не можеха нито да протестират, нито да се възпротивят. Можеха само да треперят и да плачат.
Не извратени, а откровени са японците в писането си – Рю Мураками с лекота вкарва читателя в един побъркан свят, населяван от водени от (себе)разрушението хора. С умение вплита миниатюрни истории наред с основните линии, като с това наслоява картината без да изпада в отклонения.
Кику и Хаши всъщност търсят себе си. Животът им е една непрекъсната надпревара със съдбата – от оцеляването в задушните гарови шкафчета през невротичните детски изблици, та до смъртта, която ги дебне на всяка крачка. Историята им е малко шантава и доста разкрепостена, малко небивала и доста сексуално объркана.
А Рю Мураками толкова свободно използва думата хомосексуалист като дефиниция за личност, като същност и призвание, като подпис и печат на героите си, че дори не ти остава време да му се разсърдиш за клишето, в което ги вкарва.
Това, което трябва да му се признае обаче е, че разказва с умение и любов. И макар историята му да е много абсурдна и въздлъжка, почти не дотежава до края.
Жените са като плодове, а мъжете са червеи. Когато отхапеш от някой пресен, току-що откъснат плод, усещаш и вкуса на клоните и корените на дървото, на чернозема, на слънцето и въздуха. Стегнатата плът на млада жена е също като пресен плод, който доскоро е висял на клона на дървото. Натиснеш ли я с пръст, ще почервенее, ще се поддаде на натиска и ти усещаш тази животворна връзка с дървото.
Аз не се влюбих и в този Мураками, но прочетете по няколко добри думи и в Литературата Днес и Книголандия.