Прочетох „Rubyfruit Jungle“ почти 40 години след първото ѝ публикуване през 1980г. и, въпреки това, проблемите в книгата са точно толкова съществуващи в настоящето. Все още предимно се мълчи за стъкления таван, а да си куиър е често срамно за семейството и нерядко носи отхвърляне.
Действието на книгата се развива във време, в което да си открито гей носи дамга, а стереотипите са по-живи от всякога.
“How do you know about a lesbian bar?”
“I’m a lesbian.”
“You—but you look like anyone else. Molly, don’t be silly; you can’t be a lesbian. You’re joking. I’d know if you were such a thing.”
“Madam, I am a full-blooded, bona fide lesbian. As for the way I look, most lesbians I know look like any other woman. However, if you’re hot for a truck driver I know just the place.”— Откъде знаеш за този лесбийски бар?
— Аз съм лесбийка.
— Ти – но ти изглеждаш като всяка друга. Моли, не бъди глупава, ти не може да си лесбийка. Шегуваш се. Щях да знам, ако беше такава.
— Мадам, аз съм пълнокръвна автентична лесбийка. Относно това как изглеждам – повечето лесбийки, които познавам изглеждат като всяка друга жена. Но, ако си падате по жени с тираджийски вид, знам точното място.
Да не вземете да си помислите, че нещо се е променило през тези години? Всяка [открита] лесбийка, която познавам е чувала израза „не изглеждаш като лесбийка“ поне няколко пъти през живота си. По време на прайда хората вечно са изумени, че гейовете и лесбийките изглеждат като „нормални хора“, вместо да имат полагащите им се по дефиниция дяволски рога.
Но за книгата ми е думата. Доста е приятна история от 1 лице ед.ч., а на моменти дори изключително забавна в непретенциозния начин, по който описва ежедневието на едно смело момиче от южните щати.
„Rubyfruit Jungle“ е история за всички, за които стандартът „да завърша гимназия, да се оженя, да направим деца“ е нищо повече от окови; тя е книга за всички онези, които не смятат, че животът се изчерпва с преждеспоменатия калъп и искат да променят всеобщата представа чрез своя опърничав пример.
Спокойно мога да кажа, че книгата е повече за жената Моли, отколкото за Моли-жената, която обича жени. Всъщност, „Rubyfruit Jungle“ не толкова впечатлява с темите, които подхваща, колкото с поднасянето им по подходящ начин – така, че всяка жена да намери в нея някоя от битките за признание, които е водила през живота си.
Тази книга е за всяка жена, която е изкарала висшето си образование, докато се е разкъсвала между лекции и работа, за да го плати; за всяка жена, която се е преборила с трудности за позицията си; за всяка жена, на която ѝ е омръзнало да я питат няма ли вече да ражда; за всяка жена, която, всъщност, няма намерение да ражда.
Но, както Моли, така и ние, просто не бива да се отказваме, правейки следващата трудна стъпка.
Nevertheless, she persisted.