Задържах тази книга повече от месец, докато стане време да се кача на влак, който да ме откара вкъщи за празниците – бях си наумила, че трябва да чета книгата сред нежното потропване при сблъсъка на влаковите колела & релсите. & след като изчаках идеалния саундтрак, който да озвучава четенето на „Морелси“, спокойно потънах в разказа за сурови хора, лов на грамадни къртове & повече поклони към кралете на жанра, отколкото съм виждала до момента в една книга.
Отгърнах „Морелси“ & попаднах в свят, в който дори използването на съюзът ‘и’ отдавна е заместено с оплетеното ‘&’, символизиращо непрестанната & несвършваща плетеница от релси, опасали земната повърхност. Свят, в който не стъпваш между релсите, ако имаш капка разум & страниш от земята, знаейки че можеш да бъдеш погълнат от някой от безбройните зверове, криещи се под повърхността.
С тази книга Чайна Миевил отдава дължимото на майсторите на фантастичния жанр & техните отрочета, с които сме отрасли – Франк Хърбърт & неговите вечно бродещи червеи, братя Стругацки & незабравимата „Пикник край пътя“, Даниел Дефо с неговите Робинзон & Петкан, & не на последно място – Херман Мелвил & неговия бял кит, претворен тук в кърт с цвят на кост. От мен да знаете – книгата е пиршество от кора до кора!
Важно за разбирането на света на Миевил е да се знае, че релсите не свършват никъде другаде освен на доковете на островите държави.
Дълги прави участъци, тесни завои, метални релси върху дървени траверси, които се застъпваха, виеха се в спирали, пресичаха се в метални възли; отклоняваха се във временни странични коловози, които достигаха до главни линии & отново се вливаха в тях. Тук железопътните линии се разстилаха & оставяха между тях метри непокътната земя; там се приближаваха толкова едни до други, че Шам можеше да прескача от една на друга, въпреки, че тази идея го разтрисаше по-силно & от студа. Там, където се събираха – линии се засичаха с линии по двайсет хиляди ъгъла – имаше механизми, всякакви видове стрелки: У-образни разклони, преплетени коловози за разминаване, глухи линии, прелези, единични & двойни отклонения. А на приближаване към всички тях изникваха семафори, стрелки, приематели или ръчни превключватели.
Представихте ли си го? Осъзнахте ли мащаба на морето от релси? Ако да – погледнете сега корицата на книгата. Точно така – една самотна линия в пустошта. Една. Разбрахте ли сега какъв мит ще преследваме? Какво приключение предстои?
„Морелси“ нежно ни повежда в гонитбата на няколко борещи се за надмощие философии, в надбягването на живот & смърт с титанични къртове, пиратски влакове & дори ангели от едни прастари времена. Книгата е разказ за умението да мечтаеш за повече – било то за горните светове, за останките от друг свят или просто за това да намериш своето място в света.
Преди да започнете книгата, предупреждавам, че Миевил разказва разхвърляно & неравномерно като линиите на морелсите си – натрупва напрежение & го съсича с няколко бързи изречения; бави действието & след това като с магия намира края на загадката.
Още много може да бъде казано за „Морелси“, но е по-добре да бъде прочетено.
Защото „Морелси“ е приключение, „Морелси“ е надбягване, „Морелси“ е невъзможното преследване на собствената си завършеност.
Благодаря, Миевил, благодаря!