На всички ни е ясно, че човешката раса не търпи различията, не е склонна да ги приема, проумява или разбира. Чувстваме се предизвикани, когато се сблъскаме с нещо, което е отвъд зоната ни на комфорт и познатите ни възприятия.
А извънземните, несъмнено са точно такова предизвикателство. Особено, когато не са хуманоиди.
Разбира се, отивайки напред във времето, пространството и развитието си, сме се понаучили на това-онова за междувидовата толерантност, но все още не сме загърбили детската си арогантност, бидейки доста млади като вид.
Първите срещи с вида на ариеките са били трудни – поне докато не сме проумели собственото си неумение да общуваме с тях. После, стъпка по стъпка, сме изградили начин – двама от нас, двугласно-двудушевно, представяли речово желаната информация.
Нарекли сме местните Домакините, а общуващите с тях – Посланици. Установили сме се на тяхна земя, а те са ни предоставили нужните ни за оцеляване условия – от годен за дишане въздух до биологично отгледана архитектура.
Какво сме им дали ние ли? Сами без да знаем – език. Реч. Говор. Нуждата да говорят.
А именно езикът им е най-пленителното от цялата книга. Не толкова интригите, загадките или инопланетните странности, колкото проблясъкът гениалност, с който в изградена речта в нея.
„Езикът е организиран шум – всички наши езици са такива; но за тях всяка дума е фуния. Докато за нас всяка дума означава нещо, за Домакините всяка от тях е отвор. Врата, през която може да се види мисълта за това означаемо, самата мисъл, отправена към думата.“
Рядко обръщаме внимание на развитието на езика като такъв.
Рядко се вълнуваме от красотата на някоя метафора, намираме сравнение или пример за очарователво и трудно се озадачаваме, когато някой изобрети дума.
Любопитното в тази книга е именно това – наблюдението на развитието на речта като такава – а в случая и нуждата от истинност и наличие на определен факт, действие или личност, за да бъдат описани посредством тях емоция или моментно състояние. Последвалата еволюция на езика чрез „изобретяването“ на лъжата и омърсяването му от Посланик, които не играят честно.
Двугласието, носещо едносмислие в говора на Домакините внася допълнителен елемент на почуда в език, който и без това е различен от базата, с която сме свикнали. Нуждата от база, на която да се стъпи и неспособността да бъде изречена невъзможност са само част от бисерите, разпръснати из „Посланическото градче“.
Далеч съм от мисълта, че тази книга ще се хареса на всекиго – но пък лингвистично привлечените ще бъдат заинтригувани. Защото само смелите сравнения се превръщат в метафори.
Чайна Миевил подхваща темата за езика години след като класиците във фантастиката са упражнили по някоя мисъл над нея и го прави изключително успешно – вплита съмнения, откровения и съвсем простичка емпатия като речови похвати, изграждайки език от нулата. От мен – евала.
Естествено, покрай всичкото очарование в проследяването на развитието на езика, ще хлътнете и в размисли за така човешкото умение да се самоизтребваме, уверени в своята значимост, втренчени в своята непогрешимост или просто от алчност за власт.
И тогава винаги имаме нужда от някой по-космополитен, по-готов да види различното и да прогледне. Тогава имаме нужда от спасител, който не назначава пророци, а сам си мърси ръцете.
Още размисли по темата – при Ирина и Христо.
п.п. Истината е, че нямаше да обърна внимание на книгата и да ѝ дам шанс, ако не беше страхотната корица. Поздравления.