Ако сте виждали пейзажни платна на Христо Кърджилов спокойно можете да предположите какво да очаквате от сборника му разкази. Картините му имат очарователна в тъмнината си прелест, попиваща в зрителя. Изрисувани са с опитна ръка и оставят страшното ненарисувано, необяснено, но достатъчно добре загатнато, за да се усещат демоните, криещи се зад ръба на рамката.
Именно това може да се намери и в разказите му.
Христо Кърджилов не съди героите си, не обяснява колко са добри, лоши, покварени или развратени.
Той просто ви вкарва в света им с опитния замах на майстор, който оставя кармата да си свърши работата.
Героите на Кърджилов са хора като мен и вас – истински.
С милите си усмивки за добро утро и със задните си мисли как да се уредят по-добре.
С неизменните си опити да се почувстват важни и нужни, макар и на чужд гръб.
С желанието си да бъдат единствени и незаменими.
Някои може би ще кажат, че е прекалено жесток към някои от героите си, но това не е вярно. Той просто им дава това, което биха получили и в живота извън разказа
Не Кърджилов е жесток, а животът. А любовта е изменчива и несигурна.
Историите са толкова възможни, че е чак болезнено. Без „щастие и рози, рози и щастие“.
Разказите са дълги и може би това им харесах най-много. Достатъчно, за да разкажат история и да разкрият светове от край до край, да накарат читателя да мисли над съдбите на героите и все пак не толкова дълги, че да го отегчат.
Фабула и образи така добре се преплитат, че сборникът премина пред погледа ми почти неусетно. А фактът, че прекъснах четенето си само, за да успокоя стържещия си и разсейващ ме стомах е показателен.
Ревю за книгата и в Книголандия и останалото от библиотека Гравитация.