Невидимият блясък на "Невидимите кризи" – Георги Господинов

Единственият проблем на „Невидимите кризи“ в същност е, че имаха нещастието да попаднат за четене след разказната красота, наречена „По-тихо от мрак“. И това не им даде добър старт.

А тръгнеш ли с лошо, почти сигурно е, и че ще приключиш зле.

През първите близо 70 страници се борих със себе си, за да продължавам да чета. След това тръгна почти по-гладко. Така разказ по разказ, есе по есе, в прехвърляния на няколко автобуса и в обмисляне дали само аз не разбирам книгата, взех че я дочетох. Най-сетне.

Книгата съвсем не е лоша. Някои от есетата ме докоснаха така, както голяма част от останалите не можаха.

Просто не я намирам за толкова добра, за колкото я намират всички.

Чисто писателски Георги Господинов е превъзходен. Той Пише.

Някои изречения, че и цели пасажи наистина те карат да спреш и да се замислиш. Страшно ценно е, че книга е способна да го направи.

Сама по себе си „Невидимите кризи“ попадна в несъществуваща до този момент за мен читателска категория – нехаресани препрочетени книги. Препрочетох я с цел обективизиране на оценката си. И я затвърдих.

С тази книга се разминахме. И толкова.

Но в крайна сметка писането е и това – съхраняване на провали.

В обобщение: „Невидимите кризи“ следва да се приема сутрин на гладно, с разтворени за миналото очи и готова за критика душа.

А корицата й е просто прекрасна. Прекрасна.

Още ревюта в Книголандия, Аз чета, Литературата днес, Книжен Жор, Вяра чете, Левитация.

Убедена съм, че сте ги чели и сте ги харесали.

Че дори сте прочели „Невидимите кризи“ и нея сте харесали.

Това ревю го пиша за себе си.

Просто книгата ми напомни на онзи лаф:

„На 10 – гений, на 15 – талант, на 20 – обикновен човек“.

И тя така – трябвало да блесне, ама не станало.

Сподели: