✓свободата да получа образование
✓свободата да се влюбя
✓свободата да избера с кого да прекарам живота си
✓свободата да (не) вярвам
✓свободата да не внимавам какво и пред кого говоря
✓свободата да отстоявам идеите си
✓свободата да живея
Първо имах нужда да си припомня с колко много свобода съм разполагала през живота си, за да започна да ви говоря за тази книга. А, прочитайки я и вие ще проумеете колко много ви е било дадено.
Минаха много години от прочитането на „Не без дъщеря ми“ и „Една арабска принцеса разказва“ и от онзи пръв момент на осъзнато безсилие в патриархалния ни свят. Мина време, но усещането остана.
От подобни книги има нужда. За подобни неща има нужда да се говори. Те трябва да станат толкова болезнено видими, че смъртта с камъни на „опозорило честта на рода си“ момиче да не е вече част от статистиката на изтока, а наказуемо деяние.
Защото всеки трябва да знае, че някъде там, на изток, има места, на които „майка“ ще намери в себе си силите да каже на дъщеря си:
„Замълчи! Чумата да те тръшне дано! Ти си момиче! – извика мама, заплака и вдигна ръце към небето: – Помогни ми, боже! Къде да намеря спасение? Дано бог те накаже, момиче, на парчета да те разкъсат дано!“
Всяка страница от тази книга крещи „права!“ Правото да бъдеш себе си, правото да те уважават като редово човешко същество, правото да се отнасят с теб като с равен.
Не искам да мислите за „Моята орис“ като за феминистко четиво, насочено към жените. Напротив. Това е четиво, насочено към целия свят. Към онези частици човещина, които всички си мислим, че имаме в себе си.
Книгата се взира в теб и с прямия си поглед крещи в лицето ти истинския облик на понятия като свобода и саможертва, за онези мигове на слабост, които можеш да имаш само в главата си, защото разпадащият се около теб свят лежи на ръцете ти. За силата на човешкото в теб, въпреки порива да се отдадеш на страховете си. За умението да бъдеш силен, когато всяка твоя частица крещи „предай се!“
На фона на историята на Масуме, виждаме и един Иран по времето и след това на Шаха; една страна, опитваща се да израсне в по-модерно и зряло място, но спъвана от прекомерна религиозност. Или просто поредното място, предпочитащо да жертва младите си идеи за познатото русло на унинието.
„Моята орис“ е много човешка книга – изпълнена с грешките и геройствата на образите ѝ; много чувствена книга – пълна с любов – майчина, бащина и между любовници; много далечна книга – припомняща ни, че светът е далеч по-шарено и в същото време ужасяващо място, отколкото си мислим. „Моята орис“ е книга, която трябва да прочетете.