Досегашният ми сблъсък с поредицата „Отвъд“ на издателска къща „Жанет 45“ продължава да носи изцяло положителен знак. След „Богът на дребните неща“, ето че сега „Мидълсекс“ оплита съзнанието ми с история, която не всеки писател би се осмелил да напише. А не всеки и би могъл.
Признавам, че пристъпвам към писането на това ревю със смесени чувства заради всеобхватността на книгата и несигурността ми да опиша смесицата от чувства, които тя предизвиква.
Доказателство за увлекателността на четивото е фактът, че въпреки надделяващото над пряката реч повествование, разказът тече толкова леко, че средната ми скорост на четене спадна съвсем слабо. Резултатът – приключих книгата в рамките на по-малко от два дни, поглъщайки 688-те страници прекрасен български превод с устрем и наслада.
„Мидълсекс“ е урок по семейна история, наследственост и щипка генетика. Тя е историята, както на главния герой Кал(роден като Калиопа), така и на всички негови предци, чиито гени се борят за надмощие в тялото му.
Първото нещо, което гените на Кал трябва да направят обаче е да оцелеят сред руините на едновремешна красива Смирна, избягвайки геноцида и да потеглят на път към имигрантска Америка дълбоко заровени в неговите баба и дядо.
През целия си живот като момиче Калиопа Стефанидис бяга гонена от невидимия вятър на собственото си наследство. Преследвана е от грешката на няколко поколения влюбвания, доказваща тегобата и съдбовността, произлизаща като последствие от кръвосмешението. Иронично, но и логично, продуктът на ограничения генофонд се оказва стерилен хермафродит, а недоглеждането на един лекар и нежеланието на едно патриархално семейство да говори за неща като месечен цикъл и полово развитие водят до това момчето Кал да бъде отгледано и възпитано като момичето Калиопа.
„Мидълсекс“ не е лесна книга, тя е книга за себеприемането като нещо различно от нормалата. Тя е разказ за целия театър, който различните разиграват в опитите си да я достигнат и да бъдат приети, губейки частици от себе си по пътя. Независимо дали става дума за опитите на яя Дездемона да запази гръцкото в себе си или за внучка й Калиопа, която все още е на ръба на откритието кое е истинското й Аз.
Това е книга за израстване и себеприемане във всеки един смисъл – за тъжните и за щастливите моменти, съпътстващи всяко израстване. За приемането на това, което останалите смятат за греховно, за намирането на личното място в този свят на установени канони, осъждащи всичко различно.
Умелата игра на Джефри Юдженидис с разказните времена и преплитането на разказващ от първо лице и страничен наблюдател карат читателя да влезе в картината и сам да бъде участник в нея. Карат го да усети всяка емоция на героите, правейки книгата увлекателна и задържайки вниманието без излишни писателски похвати.
Неслучайно книгата е спечелила „Пулицър“ и никак не се учудвам, че е писана девет години – тя те вкарва директно в главата на героя, пресъздавайки необозрим спектър от емоции и дори спомени.
Като човек с личен и близък до този на Кал опит не мога да си представя по-добър начин да бъде описано какво се случва в душата на момчето обвързано в момичешко тяло от този на Юдженидис.
Близо 3000 символа по-късно установявам, че едвам докосвам силата на тази книга, а мога да я опиша и с една дума – помитаща.
Силата на тази книга е такава, че дори бях забавила ужасната корица на българското издание. Просто заслужава в пъти по-добра.
Нека обаче това не ви спира да я прочетете.Още при Точка, при Изтърсачето, при Sun, в Словеса и при прекрасната Мила Ташева в Аз чета.