След прочитането на „Горният етаж“, естественото следствие на нещата бе да стигна и до другите части от трилогията „Кръглата риба“. Попаднах на „Машини за любов“ напълно случайно и нямаше как да не я спася, откупувайки книжното й тяло за 2 лв. И ето, че след третата част, можех да пристъпя към първата, макар да няма никакво значение как точно се четат.
Книгата ме върна в сладки спомени по една изгубена част от миналото ми, разхождайки ме из места, които няма как да си спомням без сантимент. И след вулгарността на „Горният етаж“, „Машини за любов“ ми се стори преизпълнена с нежни прозрения.
Ако трябва да опиша книгата с две думи, биха били лирична вакханалия. Дълбоко откровена и в същото време – естествена и абсурдна. Ако си позволя да перифразирам познатата фраза „секс, наркотици и рок’н’рол“, то „еротика, алкохол и изкуство“ е екстрактът от „Машини за любов“, допълнен с малко философски привкус и (повече) лирични отклонения.
Но пък иначе, вадещ копнежи и страхове от депата, в които си ги скрил, Момчил Николов просто грабва с кратки откровения от типа:
„Стана ми тъжно – бях пълен със спомени, а никой не знаеше за тях.“
„Машини за любов“ е разходка по света и между съзнания. Тъжна разходка за изгубени хора.
„Всяко прераждане се оказва точно толкова безнадеждно, колкото и предишното. Ти може и да се променяш през хилядолетията, но не и светът. пролет, лято, есен, зима. След топлината има студ, след светлината – мрак, след цъфналите вишни – голи клони и леденокристален скреж. Трябва да не си с всичкия си, за да си мислиш, че пролетта ще продължи вечно.“
И, макар цялостно да ми хареса, книгата ми дойде малко по-дълга, отколкото трябваше. В последните петдесетина (да не кажа сто) страници вече се разсейвах и се чудех тия герои няма ли да приключат историята на сюрреализъм и обърканост. А не е хубаво, когато се усетя, че започвам да чета по диагонал.
Засега „Горният етаж“ остава по-любимата част, ще видим за „Кръглата риба“.
Още в Литературата днес, Книголандия, Левитация, при Мария Донева и Надя Петкова.