Задъхваща. Това бе първата дума, която изскочи в ума ми при отгръщането и прочитането на първите страници от книгата. Експлозивна и изпълнена с много вина и любов.
Историите в „Майките“ са толкова изпълващи с празнота, че книгата се усеща като кладенец, от който вадиш неспирно вода и все жаден оставаш. Тя е просто изплетена от паяжините от отчаяние на обитателите й, образи толкова пропити – отвратени или очаровани – от себе си, толкова истински, че чуваш воя им да разкъсва страниците.
Книгата е изпълнена с поредици от трудни за взимане решения и много реални провали. И, честно да си призная, дори на мен ми дойде в повече толкова чернота и нито искрица щастие. Ако „Сонет 130“ е разговор за съсипани животи, то „Майките“ е същинско откровение със своите истории обхващащи няколко поколения по женска линия.
Отворете на 63-та страница и почувствайте отчаянието, което лъха оттам. Отгърнете не 99-та и помиришете лешта на дълго сдържаната мъка. Задръжте се на 158-ма и проумейте какви щастливци сте с красивите си спомени.
Теодора Димова с лекота доказва, че няма неважни хора в живота ни, особено в семейството, и всички, които срещаме са брънки във веригата на нашето израстване. Плаши в осъзнаването на това каква отговорност е да си родител и как всяка грешка се заплаща от всички – родител и дете, виновен и жертва. И тук нямаше как да не се сетя и за прекрасната „От космоса с любов“, която също подхваща темата за болните родителски амбиции и проектирането им върху крехкия детски организъм.
„Така, както трябваше да завърши висше образование, да се омъжи, да работи, да има семейство – това бяха все неща, които се изискваха от нея да направи. И тя ги правеше – безропотно и машинално, като неусетно навлизаше все по-надълбоко в капаните на семейния и уравновесен живот и острите му зъбци все по-болезнено започнаха да се забиват в душата й.“
„Майките“ случва едновременно безброй събития, преплитащи и усукващи се в настоящето на един задружен клас. Клас, от който всички деца се опитват да оцелеят в семейната си среда на тъга, разврат, финансова нестабилност или просто неглижираност.
Единственият ми проблем с „Майките“ бе в това, че краят й не ме изненада. При все, че ме очарова и ме държа през цялото време, в последните 50-ина страници вече знаех как ще свърши и малко се подразних на себе си, че очаквах нещо различно.
„Майките“ започва с отчаяние и завършва с агресия. Защото няма как да бъде иначе.
Нещо, което трябва да се отбележи е прекрасната редакторска и коректорска работа по книгата. При подобен разказвачески стил това несъмнено е бил трудоемък, но и благодатен процес.