Много, много, много се забавлявах с тази книга. Изчетох 120-те страници на един дъх и през смях. Амели Нотомб е уловила в книгата си онова прелестно детско очарование, което губим с порастването, онази необорима детска логика, с която възрастните трябва да се примиряват. Разположила е на страниците на книгата една епична война, водена в границите на гетото Санлитун и любовна история не по-малко трагична от Омировата „Троя“, всичко това на фона на социален хумор и умозаключенията на 7-годишното й Аз.
Знаете ли коя е любимата детска игра? Не е трудно да се познае, че е Война.
А когато десетки деца на посланически мисии са затворени между бетонните стени на гетото, ограждащи ги от комунистически Китай, войната е най-сладкото удоволствие.
Именно това и правят малките зверчета – обединяват се старите другари от Студената война и започват настървена борба с източногерманците. При това по най-подли и неочаквани начини.
Появява се и фаталната красавица Елена, в която героинята ни се влюбва и разбира колко жестока може да бъде любовта.
И така, на фона на тревожната ситуация в Китай, нашата малка героиня ни показва какво значи истински живот, истинска любов и още толкова истинска жертвоготовност в името на всичко, което смяташ за важно:
При най-малкия каприз на съдбата (разузнавачът) може да стъпи върху мина и да се пръсне на хиляди парчета, а после тялото му, превърнало се в героичен пъзел, бавно да падне на земята като конфети от човешка плът, приели формата на атомна гъба. Бойните другари на разузнавача наблюдават от лагера как органичните фрагменти излитат към небето и възкликват: „Това е разузнавачът!“.
… Мечтаех си да умра по този начин, един такъв фойерверк щеше да ме превърне в неумираща легенда.
Книгата е толкова сладко-порочна по онзи детски начин, в който дори най-големите грубости ни се струват шега:
Но с една съществена разлика – във френското училище в Пекин нямаше източни германци.
Изпаднали в паника от тази липса, разрешихме неприятния проблем чрез един гениален регламент – в училище враг бе всеки.
… Така сред нас имаше малки перуанци и всякакви други (неговорещи френски) марсианци, които ние измъчвахме на воля и чиито викове на ужас бяха напълно неразбираеми.
Пазя най-добри спомени от френското училище.
Трудно ми е да опиша колко сладка е тази книжка без да я препиша цялата. А дори извадените от мен цитати не звучат както ми се иска, извадени от контекста.
Пълна е с бисери, замаскирани като детски мисли.
Започвам с цитата, препечатан на гърба на книгата и съществуващ като единственото определение на невъзможната любов:
Неслучайно избрах глагола „саботирам“. Не знаех нищо за етимологията му, но чувах в него думата „сабо“ и мислех за моите тичащи крака.
Елена искаше да се „саботирам“ за нея, тоест да се стъпча със собствените си крака.
Тичах и си представях, че земята е моето тяло и че го тъпча с дървени обувки, за да се подчиня на моята хубавица, и че ще го тъпча, докато изпадне в агония.
Усмихвах се на тази прекрасна перспектива и все по-усилено „саботирах“, като минавах на по-голяма скорост.
Детството не е прелюдия към живота, а живота след това е завършек на най-прекрасното време:
Винаги съм знаела, че животът на възрастните е безмислен. От пубертета нататък съществуването не е нищо повече от епилог.
В тази книга намерих и най-отчайващото о точно определение за приятелството, което, за съжаление, тук не успява да породи онова „Да! Да! Точно така“ състояние на радост, че си открил сродна душа:
Накратко, приятелите бяха вид хора, в чиято компания човек се отдава на нелепи, дори гротескни занимания (пиене на разноцветни алкохолни напитки) или на най-обикновени дейности(хранене, разказване на истории, танцуване), за които те не са необходими.
Наличието на приятели говореше за изроденост.
Дори не мога да сравня чистата любов в тази книга с „Лолита“ – от нея струи толкова наивитет и спокойно очакване да бъдеш забелязан:
Елитът на човечеството бяха малките момичета.
Човечеството съществуваше, за да ги има тях.
… Само малките момиченца бяха съвършени. От телата им не стърчеше нищо – нито комичен израстък, нито смехотворни изпъкналости.
Те бяха великолепни създания, очертани така, че да не оказват никаква съпротива на живота.
…В момента, в който тялото започне да пречи и да заема място, всичко е свършило.
Доказателството, че можеш да разбираш достатъчно от литература и на 7 години и да усещаш как произведения се пишат и продават на килограм според търсенето, а не с мисъл и оригиналност:
Примесите на ревност и злонамереност в моето възмущение не противоречат на основното в тази случка – бях отвратена от това, че се превъзнася една история, в която добрите чувства (хуманитарната история) заместват въображението.
През този ден реших, че в литературата има нещо гнило.
И за финал:
Нищо чудно – речникът на щастието и удоволствието винаги е бил най-бедният, и то във всички езици.
Амели Нотомб ме спечели напълно с тази толкова самоиронична, саркастична и забавна книга.
Препоръчвам горещо, особено, ако просто имате нужда да си починете с нещо леко и ободряващо.
П.п. Оставам със скептицизъм, обаче, за цената от 12лв.
