Рядко книга ме е отблъсквала дотолкова, че да я (до)чета с отвращение. А я дочетох, защото се бях заинатила да разбера казва ли изобщо нещо тази книга или е писана заради самото писане.
И установих второто.
Самият автор се позовава на хипотетични ситуации, ситуации от книги (т.е. родени от нечие въображение) и кошмари… като цяло – примери далеч от реалния живот.
А подобни изречения ме карат да мисля, че автора не е чел дори една книга изцяло, истински и съсредоточено през живота си:
По-голяма част от времето ние ги преглеждаме (книгите).
Това понятие може да се разбира поне по два начина. В първия случай преглеждането е линейно. Читателят започва текста от началото, после започва да прескача редовете или страниците и се насочва, достигайки го или не, до края. При втория случай прегледът е кръгов, читателят не усвоява подреденото четене, а се разхожда из творбата.
А когато стигнах до този пасаж мандибуларният ми ъгъл претърпя рязко увеличаване:
Идеята за четенето като загуба – без значение дали тя се осъществява вследствие прегледа на книга, нещо чуто (казано) или прогресивно забравено, а не за четенето като печалба, е главна движеща психологическа сила за този, който иска да стигне до ефикасна стратегия за измъкване от конфузни ситуации, с които животът ни сблъсква.
Конфузни ситуации? С които животът ни сблъсква? Моля?
Не съм последния илитерат, но не ме е срам да си призная, че не съм чела някоя книга. Животът е кратък, книгите са много. Естествено, че не можем да прочетем всички книги.
Отвратително лицемерно е да се правим, че е така.
„Как да говорим за книги, които не сме чели“ може и да е полезно четиво за хора, които държат да се изказват подготвени по всяка книжна тема без да са способни да си признаят, че друг знае повече от тях, но за мен това си е обидно към редовия читател:
Правейки това (не-четенето), лицето не пренебрегва книгата – тъкмо обратното… И ако се замислим, може би всъщност изпълнена с повече респект към книгата (връзка).
Едно, обаче, трябва да се признае – че Пиер Байяр е прав за тъжната съдба на книгите, които няма да успеем да прочетем:
Четенето е най-напред не-четене и даже вманиачените читатели, които му посвещават съществуването си, жестът да хванеш и отвориш една книга прикрива винаги обратният жест, който се извършва в същото време и поради това убягва от вниманието: този, неволният, на неподхващането и на затварянето на всички книги, които биха могли, при една по-различна организация на света, да бъдат на мястото на щастливата избрана.
Като заключение, „Как да говорим за книги, които не сме чели“ е опит за доказателство, че не ти е нужно да четеш книгите, стига да имаш достатъчно въображение и дар слово, а самата книга (за мен) е чист разход на хартия.
Защото, за мен, четенето е на първо място удоволствие и наслада и чак след това – повод да докажа колко, видите ли, съм начетена..