Театралната постановка по „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ е една от малкото, които съм имала желание да гледам втори път. Вярвайте ми, на мен рядко ми се приискват подобни неща, а да обмислям второ ходене още по време на първото си е чиста фантастика. Но е факт.
Постановката е чудесен начин да преживеете книгата, дума по дума, а аз през цялото време чувах монолога на Мариус Донкин в главата си. А книгата вълнува не по-малко.
Историята на Момо е тъжна – израснал с постоянното натякване, че не е като брат си Попол, без капчица любов от вечно работещия си и изискващ баща и с усещането, че е изоставен, макар да не живее сам. И тогава се появява господин Ибрахим с неговата философия за живота, която е простичка – бъди такъв, какъвто си и се усмихвай. Появяват се и курвите – стожерите на израстването от улица Рай.
Момо, изгубил един път семейството си, намира ново в лицето на господин Ибрахим. А той – арабина на улицата – откровен, разбран и по житейски мъдър, показва на Момо как трябва да се живее. Какво да се гледа и с какви очи да се вижда.
Господин Ибрахим е страшно колоритен образ, създаден от Ерик-Еманюел Шмит за поредицата му „Кръговратът на незримото“, събираща разкази за суфизма (в случая), будизма и християнството.
„Господин Ибрахим и цветята на Корана“ спокойно може да бъде възприемана като притча, като урок по живот – учи на позитивизъм докато задъхва с историята си. Изпълва с усещането за живот между страниците й.
И истината е, че малката книжка е един прекрасен начин да прекарате спокоен, макар и разплакан на моменти, половин час. Да се замислите над по-резките си думи и на все по-редките си усмивки. Да потънете в себе си.
Ако можете, идете и на постановката. Няма да съжалявате.
Междувременно, аз ще се постарая да си набавя „Миларепа“ и „Оскар и розовата дама“ – вече тръпна какво приключение ми се подготвил Шмит с тях.