Склонна съм да нарека новелата (романът/разказът) прилична, поради факта че е добре написана, макар историята да издиша.
Можеше да е в пъти по-добра, ако фантастичните моменти бяха написани с повече мисъл и поне малко по-научно обосновани, а не просто загатнати.
Книжката е именно това, което се опитва да предложи – времево-пространствен калабалък, опитващ се да мине за опит за фантастика, примесена с философия.
Опитвам се да разбера дали новелата иска да е детска книжка или роман-импресия, както се твърди. Защото за момента би грабнало само детското внимание или това на човек, който едва ли е чел повече от десетина книги.
Опитвам се да проумея дали е писана така, че да изглежда като през любопитния и вечно търсещ информация поглед на дете и затова е написана неясно и отгоре-отгоре.
Опитвам се да разбера защо е нужно след като историята увлича четящия, пълната липса на обосновка да съсипе цялата фантастичност на разказа.
„Капитанът натисна някакво копче“ стана любимото ми изречение.
Абсурдно е „да се изправят и да тръгнат към хоризонта“, да „хукне след нея“ при положение, че са прекарали целия си живот(и 850 години (д)еволюция на рода си) при нулева гравитация, а попадат на място с гравитация. Че дори и, ако приемем че е 1/10G.
Опасявам се, че „Сиела“ малко или много грешат, наричайки финала на новелата „неочакван“. Освен, ако под „неочакван“ нямат предвид „предполагаем, предсказуем, чакан, ясен“.
И твърдо отказвам да повярвам, че тази недообмислица има нещо общо с обоснования и смислен роман „Антихтонът на Данте“, в който направо се потъва от удоволствие.
Простете ми, че не мога да бъда толкова позитивна, колкото е Преслав Ганев от Литературата Днес.
Нещо, което трябва да се признае е изданието на книгата – двуезично, с прекрасни илюстрации и твърди корици. Красива книга е. И толкова.
И същевременно това е нещо, което не мога да простя. Защото това „романче“ получава чудесно и изпипано издание, а „Антихтонът…“ няма дори твърди корици. Тъжно ми е.