Ще подчертая, че това е доста американска книга, доколкото универсалните човешки проблеми биха могли да имат конкретна националност.
Това е книга обхващаща проблемите на израстването, за липсващите родителски фигури, за намирането на смелост да се изправиш срещу страховете и мъчителите си, за да намериш себе си – книга за любовта като път към себе си.
Лъки Линдерман е тийнейджър от средната американска класа, с майка-домакиня и вечно зает с работата си баща. Също така, с липсващ дядо, който е изчезнал по време на войната във Виетнам – нещо, което неминуемо е повредило баща му и играе голяма роля в сънищата на Лъки. На седем баба му го кара да й обещае, че ще намери дядо си и ще го върне в къщи. Оттогава Лъки започва да сънува джунглата на Виетнам и да се среща с дядо си. Там вижда и мравките – личния му забавен и ироничен спътник в израстването.
А Лъки е добро, будно и начетено момче – идеалната (но не и единствена) жертва на училищния бияч Нейдър Макмилан.
Истинските проблеми обаче започват, когато Лъки, за целта на училищен проект, принтира и раздава въпросник с тематика „как бихте се самоубили“.
Показателните отговори на този въпрос обаче откриват лицемерността на американското общество – Лъки е пратен при психолог заради идеята да раздаде въпросниците, но никой не се интересува от резултатите, които той продължава да получава в училищното си шкафче. А именно – обмисляни самоубийства:
Some were obvious jokes (two said they would masturbate themselves to death, one said he would opt for death by rabid livestock) and some weren’t. Some mentioned shooting themselves with a father’s gun or cutting to escape all the pain. Though our lockers at Freddy High weren’t personalized in any way from the outside, people somehow knew to stuff these papers into mine through the ventilation slots.
Честно казано, не знам с както толкова магнетично книгата ме прикова към себе си. Има нещо обсебващо в напрегнатото и потискащо на моменти настроение в книгата. А саркастично забавните мравки я правят малко параноична.
Jungle diseases suck. There’s dysentery, which goes like this: constant bloody diarrhea until you die. And malaria, which goes something like this: fever, body aches, vomiting and convulsions until you die. Also beriberi, which sounds way fruitier than this: weight loss, body pain, going crazy, swelling limbs, paralysis and heart abnormalities until you die.
И, ако „Когато бях пет годишен се самоубих“ е поглед към детството, то „Everibody sees the ants“ е завръщане в детско-юношеските години – с първото влюбване, борбата възрастните да признават мнението ти и осъзнаването, че бягството не решава проблема.
„Съкровището от Зеленото езеро“ е идеална за 10-12 годишните, а „Everibody sees the ants“ за малко поотрасналата им версия на 14 годишни.
Макар да подхваща тежки теми като насилието в училище и разклатеното семейство, „Everibody sees the ants“ e доста забавна книга, която може да прекара тийнейджърите през едно далеч по-добро опознаване на собственото тяло и другия пол в този толкова луд-порно-свят.
… and then she kisses me again, and I swear I see stars. Or ants dressed like stars. Or whatever the visual equivalent of love I can’t have is.
Това е книгата, в която срещнах възможно най-доброто определение за пиесата „Монолози за вагината“:
It’s a roller coaster about vaginas—a fucking amazing roller coaster of reality.
It’s the reality I’ve wished for every day of my bullshit life.
„Everibody sees the ants“ е магнетична книга, която би паснала идеално на интровертен тийнейджър, а съм убедена, че всеки може да намери нещо за себе си в тази книга.
Защото е книга, която ти припомня, че не си сам и винаги можеш да получиш помощ, ако си готов да я поискаш.
Иска ми се да я видя на български. Много искам.
А, честно казано, не бих отказала и екранизация.