„Дъщерята на меча“ ми напомни, че обичам Япония. Да, много съм далеч от разбирането и проумяването ѝ, но в себе си усещам, че винаги ще обичам усещането за чест на японците, непроменимите им нрави и поне наглед кроткото им приемане на действителността.
Когато се говори за книга, която дори мимолетно засяга Япония, е невъзможно да не се спомене японската култура – толкова очарователна в дълбочината си, толкова магична в спокойствието си и толкова необятна в своята отдалеченост от континенталното ни възпитание.
Япония те оставя безсилен – колкото и да прочетеш за нея, с колкото и любопитни за чуждото съзнание факти да се запознаеш – винаги ще останеш чужденец. И аз лично завиждам на малцината, които са успели истински да се докоснат истински до проумяванто на тази страна и опознаването ѝ.
Страна, в която биха се опитали да те спрат, за да не се опозориш сам.
Страна, в която победителите оказват чест на победените.
Страна, в която позорът се заплаща със смърт.
Страна, в която думите се пестят и въпреки това:
„Кароши: смърт от преумора. Какво говореше за японската култура наличието на специална дума за това? Как може да оцелее едно общество, в което толкова много хора се преработват до смърт, че то не е имало друг избор, освен да измисли специална дума?“
„Дъщерята на меча“ засяга и тема за това колко бавно се променят някои неща в Япония – равнопоставеността между половете все още съществува само на хартия, а жените продължават да срещат трудности при катеренето в йерархичната стълба. Набързо си спомних куриоза от Лондон 2012, когато женският футболен отбор (тогавашен световен шампион) летя в икономична класа, а мъжкият (без дори видими шансове за успехи) – в бизнес класа.
Книгата преплита съдбите на три легендарни меча, излезли изпод ръцете на още по-легендарен майстор – Иназума. Мечове, способни да променят хода на японската и световна история. Три меча – Красивата певица, сееща смърт; Планински тигър, осъден да донесе помирение и Славна победа непотърсена, подаряващ победа на мъдрите, които предпочитат мира пред войната.
Стив Байн прескача между периодите, щрихирайки бавно и умело случващото се около мечовете. Описва моментите на човешка слабост и безумие, които са само миг от дългата история на стоманените остриета. И макар хората да си мислят, че мечовете са във властта им, дали не е обратното?
Не съм чела „Шогун” (може би е време?) и няма как да направя сравнение между двете книги. Навярно и така е по-добре, имайки предвид, че искрено се насладих на „Дъщерята на меча”. А още по-сладко ми става от мисълта, че това е едва първата книга от общо три.
Истината е, че съм много далеч от това колко прекрасна смятам, че е книгата. Заслужава си.
Моите поздравления за подбора на книгата да се появи на българския пазар и вече чакам продълженията.
Още в Книголандия.