„Човекът, който обичаше кучетата“ е доказателството, че за да усетите едно време е най-добре да погледнете света през очите на неговите обитатели, защото проумяването на подбудите, действията или бездействията на хората, оставили имената си в историята не могат да бъдат уловени от документите. Те трябва да се дишат, да се страдат, да се живеят.
В ядрото на книгата е историята на една противоречива и твърда личност – Лев Давидович Троцки и неговото низвергване и обезоръжаване от комунистическата машина. Човекът, който близо 3/4 век преди 1984-та преживява ужаса на това да бъде изтрит от живота и делата си.
„Едновременно с това името му, първо оклеветено, а после напълно обругано, започна да се заличава от исторически документи, чествания на годишнини, журналистически статии, дори от фотографии, докато почувства как се превръща в едно абсолютно нищо, в бездънна яма в паметта.“
В същото време това е историята и на Рамон Меркадер, изиграл зловещата си роля в театъра от събития, режисиран от червената идея. А разказът води Иван – и той, като всички останали, просто пометен от историята, без да остави името си в нея, но преживял и усетил теглото й.
Леонардо Падура е взел мазния и цапащ графит на ежедневието на тези хора, прекарал го е през ада на ожесточеното им желание за живот и себедоказване, пресовал го е с презрението на идеологията към собствените й пионки и е създал блестящ като диамант труд – многопластов, пълнокръвен и откровен.
Историята не се случва за един ден, тя е бавно съграждана от хиляди факти, мисли, желания, обич и омраза и сляпо гонене на цели. Именно в този смисъл, „Човекът, който обичаше кучетата“ е роман, изчакал времето си, роман, който създава цялата обстановка, в която се крие разбирането на случилото се.
А най-ужасното, най-ужасното от всичко е осъзнаването, че четеш съдбите на реално съществували хора, не просто някаква фикция. И дори сега, когато Октомврийската революция е блед спомен, тези хора оживяват пред очите ти – с отчаянието и стремежите си.
„Човекът, който обичаше кучетата“ е коренно различен прочит на историята на XX век в сравнение със „Стогодишният старец…“ – няма дори помен от смеха и лекотата, с които Алан Карлсон пътуваше през времето. Тук всичко се държи на жили, кръв и пот. Тук всяка крачка е трудна и направена със съзнанието, че може да е последна.
Още за книгата в Книголандия, и ако ви се стори, че ревютата ни си приличат, това не е учудващо, защото съм сигурна, че никой не може да я опише подобаващо. Опитали сме се да ви кажем какво е тази книга, но със сигурност мога да ви кажа какво не е – не е нещо, което искате да пропуснете.
Блажев го каза, но и аз държа да спомена прекрасната работа, която е свършил Венцеслав Николов по книгата – личи си, че е раздал душата си и, благодарение на неговия превод, тя е такава наслада.