Тънкото книжле ще ви срещне със съществуващия-несъществуващ Жан-Луи Попие – човекът, завеждащ списъка с осъдените на смърт по време на Френската революция.
С други думи френският спасител на невинните около 150 години преди Шиндлер. Този, който изтърпява на гърба си тежестта на решението чий живот да пощади – на крадеца или на обущаря; на предачката или на псевдопророка?
Разказът остави Жан-Луи Попие на 24 март, през жерминал, да вписва в съдебния протокол смъртта на осъдените Еберисти като ужасно уплашен човек, съзнаващ опасността, на която се излага, остави го измършавял, изпит, посинял от безсънните нощи, отдадени на размисъл за вчерашния обяд и страх от съмненията за утрешния; остави го небръснат, запуснат, напълно занемарил външния си вид и съсредоточен върху неговото _дело_; остави го най-сетне треперещ. обезверен, на прага на нервен срив.
Борислав Пекич е написал разказ с един различен поглед към Френската революция – колкото небивало освободително движение, толкова и тежък терор над всеки достатъчно невнимателен да спомене дори дума за негово величество le roi.
А на Попие – обрулен и обезверен – се пада задачата да спаси няколко невинни живота, да изстрада вината и спасението им и дори сам да попадне под гилотината „за награда“ за стореното.
„Човекът, който ядеше смъртта“ е малка голяма книжка – точно толкова, колкото да ви потопи в тъмата на онези времена, в които си мериш езика, ако не искаш врата ти да опита хлада на смъртта; за да разкаже историята и да ви остави с неспокоен поглед, замислени какво бихте сторили на мястото на Попие. Такава книга е.
Още в Книголандия.