В началото на книгата, с появата на една гола под палтото си жена, заявяваща, че току-що се е родила, веднага реших, че ми предстои нещо близко до „Бариерата“ на Вежинов. Естествено, грешах. Но не съвсем. Защото когато осъзнах каква е новата премяна на Мария не ми стана весело, а осъзнах колко съм щастлива да знам коя и каква съм и да имам правото на това.
Хуморът в книгата се изчерпва в първите 60-ина страници, а след тях очаквайте да настръхнете поне веднъж. Минимум, защото книгата е далеч повече от просто любовната история между християнин и мюсюлманка в едно противоречиво време.
„Булото“ разказва с прости думи за един период от българската история, който е непознат и далечен на много от нас. И именно поради тази причина – труден за вярване, че се е случил. Период, свързан с престъпление, което дълги години е неглижирано, омаловажавано и за което, нека си признаем, никой не се е извинил.
Не мога да говоря с назидание за Възродителния процес, за мен той просто е бил грешка. Огромна, непростима, извратена грешка. Това, обаче, което почувствах, живеейки с героите на Маринов, ме кара да съм яростна и разочарована от неумението на човека просто да остави другите на мира без да им натрапва собствените си вяра, ценности и разбирания.
А не се съмнявайте, че героите на Маринов за силни – не е лесно да носиш траура на собственото си съществуване неискан в старата родина и непожелан в новата.
Ще си позволя един цитат, който смятам за достатъчен:
„Сърцето на Делиормана е пред инфаркт. Селата приличат на настъпани мравуняци. Невидими надвиснали облаци сгъстяват напрежението и във въздуха витае гибелна опасност, която заплашва да помете по пътя си всичко: хора, животни, къщи и имоти. Не я назовава никой, но тя е известна – предстои преселение. Което по-късно ще остане с романтичното определение Голямата екскурзия. На всички е повече от ясно, че е задължителна. Годината е 1989.
Нещастието виси над главите на всички. В града е по-лесно и поносимо – спестените пари безразсъдно се прахосват в ресторантите, защото има граница, над която не могат да се изнесат. В селата е страшно – имотите! Къщи и животни, обезценени за една нощ, вървят на цената на един приличен обяд или се подаряват на съседи българи. Крави се купуват за пет лева, коли се продават за сто. Такава е логиката на всяка масова лудост – сменяйте кон за кокошка, само да спасим кожите си. Безумието е пълно и всеобщо. Патриотизмът престава да бъде добродетел, провинциалното надхвърля националното и хаосът се извисява до патологичната си завършеност.
Приказките са излишни, утехата е една – по-бързо и по-далеч от мястото на насилието. Неясната неизвестност е за предпочитане пред ясното битие на другата вяра. Стадото тръгва…“
Една дума – болка. Това е всичко, което извира от книгата.
Признавам си, за мен, Маринов излишно е разтеглил историята. Романът съвсем спокойно можеше да бъде стегната повест, но въпреки това е нещо, което ме докосна.
И не забравяйте, че няма нищо красиво в историята. Само решения, за които да съжаляваме.
Още мнения в Аз чета и На по Книга, две.