Истината е, че не мога да си представя причината за написването на тази книга. И, макар да се е рекламирала като, цитирам, „книгата, която скандализира Европа!“, грам не разбирам какво толкова скандално има в нея. Да, изпълнена е със секс, насилие и наркотичен унес по улиците и в тайните местенца на Берлин, но в XXI век да се скандализираме от съществуването на подобни неща е просто нелепо.
„Аксолотъл [прегазен на пътя]“ е своеобразен дневник на главната си героиня, 16-годишната Мифти – едно изтерзано и съсипано от (липсата на) родители човешко същество. Книгата е едно пълно с безнадеждност и отчаяние емоционално пътуване – пълен психо-хаос, плуващ в перманентна наркозависимост.
„Все пак това си е съвсем егоистично нещо, „чукането“. Искаш да те желаят; искаш да доставиш радост на другия, защото това на теб ти доставя радост. Искаш да си секси и да се харесаш на другия. Искаш оргазъм. Понякога, като спя с някого, пъшканията не са съвсем истински може би. Или пък са. Дали не се преиграва? Струва ми се, че този животински инстинкт в началото (на който по правило не се хващам) служи единствено двамата да се вкопчат един в друг. Природата си го е нагласила. След това законно мога да правя неща, които иначе бих правила само със себе си. Случвало ми се е и да обичам, с всяка своя пора, кич тече отвсякъде и тогава просто спирам да мисля. Какво освобождение само. Защото не е само рефлексът, а внезапна експлозия и след това пълно омекване.“
Хелене Хегеман е описала един хипнотичен Берлин и борещите се емоционална свобода младежи, които изпълват улиците му; взела е един нестабилен индивид и е описала вътрешния му ад и безкрайните опити да запълни липсите си с разливаща се из вените смърт.
Не знам как се пише подобна книга и кому би се харесала. Защото, колкото и смело да посочва пробойните в системата, за мен остава история, която не бих прочела втори път. Дори не знам как се пише за подобна книга, въобще пише ли се и заслужава ли си, но е факт, че сред пасажите на нарко-видения и объркани разговори, прозират изречения, изпълнени с тъгата на живота.
„А пък аз узнавам, че има свят, в който се оправят и без скъпи синтетични наркотици и без постоянно повтаряното изречение: „Три дни след първото ми чукане в задника върху купчинката ми лайна открих цял пръст лубрикантен гел.“
Честно казано, книгата има далеч повече цитати, които ми се иска да включа, отколкото някои от най-смислените книги, които съм чела.
Но просто е разпилян дневник на алкохолизирано и дрогирано, скършено в психиката си 17-годишно момиче.
Нещо, което искрено ме издразни бе изнасянето на бележките от текста в края на книгата – напълно ненужно, неоправдано и безсмислено, имайки предвид, че говорим за не повече от две пояснителни изречения на бележка (преводни, при това).
И второ, още по-дразнещо – въпросните бележки не само, че са изнесени в края, но дори и не са номерирани. В текста над непознатата дума/израз има индекс, но той няма съответстващ отзад – глупаво, безидейно, непрофесионално. При това говорим за книга излязла от печат през 2011-та година.