Далеч съм от мисълта да препоръчвам пиеси на някого.
Пиеси четат по правило хората, които се и изхранват с тях и в редки изключения разни пришълци и профани като мен.
„Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ се състои от две части – „D.J“ и едноименната „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“. И именно втората заслужава вниманието и на редовия читател, който не държи да разбира как е изградена една пиеса и няма нужда от поредния драматичен монолог.
Уникално е как Георги Господинов успява да вплете хумор в напрегнатата и дори тягостна атмосфера на монолозите, как успява да намери светъл лъч в целия хаос от тревожност, който изплита само с няколко изречения.
Въпреки това, не се лъжете, че пиесите са забавни – това е далеч от истината. Те са ярки в тъмата си и точно толкова весели, за да ви припомнят горчилката двойно.
Оставам с впечатлението, че пиесите са далеч по-лично изживяване от есетата в „Невидимите кризи“ или дори кратките разкази в „И други истории“. Недоверие, невзрачност, убийство, кървав труд и параноя се борят за надмощие с доза свеж хумор и красиви залези.
С една дума – живот!
Ако ви се намери изданието с радиопиесите – още по-добре.
Интересно е да се чуят интерпретациите на текста в книгата и това, което се играе на записа. Понякога малките разлики правят големите неща – тоналност, игра с глас, въздишка, прозявка. Ей тези неща ни изразяват в пъти повече от думите. Те са интересните.
Аз лично на пиесата „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ се каних да ида около две години, а накрая взеха, че спряха да я играят.
Каква е поуката ли? Не планирайте прекалено дълго. Някои влакове минават по веднъж.
Ей заради тая единствена реплика се каних да ида да я гледам:
Баба ми беше сигурна, че светът ще свърши през 2000-та година… умря точно през 2000-та година.
Понякога краят на света е много лична работа.
И несъмнено това е така.