Звучи обещаващо, нали? Е да, ама не.
Колкото повече задълбавам в трилогията на Мураками, толкова повече искам да я дочета и да започна някое по-търпимо четиво. Трилогията има своите плюсове като умело изградени герои и стил на писане(както вече споменах), но цялото това безсмислено протакане и удължаване карат читателския ми интерес да агонизира.
Мураками удължава книгата с болезнено протакане под формата на философски отвличания, карайки читателя да прескача пасажи без да губи информация. Държи да опише в абзаци неща, които биха станали ясни с няколко изречения. И в това няма лошо, ако не правеше книгата излишно дълга.
Втората книга от поредицата успя да задържи вниманието ми в първите петдесетина страници(все пак планирането на убийство си е увличащо), в следващите сто рязко започна да ме губи и ме спечели отново едва в края на втората си третина. За съжаление, горе-долу и толкова е живата част от книгата. Останалото са описания, предупреждения, недомлъвки, заплахи и размисли.
С голямо неудоволствие приравнявам която и да е книга с нещо, което може да се купи на килограм, но поне една трета от книгата е баластра.
Лоша или добра, все пак грабва вниманието.
Книгата в едно изречение – сляпата и по начало безнадеждна любов на Аомаме се отприщва заедно с желанието сама да гради съдбата си;
един религиозен водач умира, за да бъде заменен от друг(в третата част?);
Тенго също установява, че се намира в 1Q84-та, а „човечетата“ се размърдват с готовност за съдбовни събития и почти разбираме какво е въздушната какавида.
Фактът, че мога така да обобщя книгата значи, че не съм била запленена дотолкова, че да се изгубя в нея.
Като цяло на този етап Мураками за мен си остава едно приятно разочарование. Все пак ще дочета трилогията и дано поне да завърши подобаващо. Не ми се иска да се питам „защо го четох това?“
Още в Литературата днес и в Библиотеката.