Обичам фантастиката и искрено се радвам, когато попадна на хубава българска такава. А антологията „Тринайсетте цвята на дъгата“, събрала имена като Величка Настрадинова, Атанас Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Иванов, Янчо Чолаков, Ангелина Илиева (Йоан Владимир), Ивайло Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов, Геновева Детелинова… какво да кажа… просто ти отнася главата.
Започва плавно със „Заклинание“, „Сиянието на реката“ и „Последният разказ“, които мога да нарека подгряващи – не толкова твърда фантастика, колкото навлизащи в света на мистиката и нереалното.
Те ще ви срещнат с оперна прима, която умее да се грижи за хората, които обича дори те да са на хиляди километри; един уморен от сблъсъци войник на път да разбере собствената си съдба, имайки възможността да отплава при боговете… и дори с последните дни на Едгар Алан По.
После следва сблъсък с „В началото беше метрото“, „Животинчето“, „Как спасих света, или най-хубавата професия“, „И попита войникът: Кой ме повика?“ – тук вече излизаме в космоса, чакащи апокалипсис; развиваме напреднала технология от един паралелен свят и виждаме една по-различна Ацтекска империя, където канибализмът е закон и единствен начин за оцеляване.
А след това, ех, завиждам за първата среща с „Извън картината“, „Атентатът“ и „Сънувах човешко лице“. Искрено завиждам и се кълна, че ще ги препрочитам.
„Извън картината“ умело създава усещането, че самият ти си в разказа. През цялото време имах чувството, че съм вперила поглед в книга на братя Стругацки, а не в български разказ. Разказ за това, което остава в историята и за това какво се крие зад красивата опаковка, разказ за умението да се лъже красиво и как може да се покрие истината с майсторлък.
„Атентатът“ пък сбира в алтернативна България витеци, змейове, обикновени хора и светци. Змейовете са се завърнали от Долната земя, помогнали са и са улеснили живота на хората, правейки ги лениви и… неблагодарни – нещо, което светците не могат да простят и се втурват да отмъщават. Змейско-богословски екшън с нотка колобърски съспенс, какво повече да иска човек?
„Сънувах човешко лице“ е представител на фантастика, която блести заради сбора от идея, качество и изпълнение от-до. Много човешка и много наболяла в нашия свят, в който важи закона на джунглата. Кратък разказ, който е събрал в себе си цяла вселена от възможности.
А ако това не ви стига, имаме още „Да обичаш Сам Сама“, „Приказка за Юнаци и злодеи“ и „Драконът и портокаловият сок“, като последният разказ е откриващата глава от предстоящата „Приказка за магьосници, физици и дракон“.
„Приказка за Юнаци и злодеи“ спокойно може да бъде възприемана като алегория за дезинформацията и умението на истински лошите да изкривяват нещата винаги така както е угодно на по-богатия интерес.
„Драконът и портокаловият сок“ пък на помня на българска версия на Пратчето-Роулинг, израснала в панелка в „Люлин“ – прост език и блестящ хумор. И не случайно не казвам побългарена версия, а българска – защото е равна.
Непростимо е, че едвам успявам да открия пред очите ви айсберга от положителни емоции при сблъсъка ми с „Тринайсетте цвята на дъгата“. От Човешката Библиотека са събрали сериозен сборник с произведения и автори, за които ще се говори още (надявам се и се моля), а книгата може да бъде намерена в електронен и в книжен вариант.
И, вярвайте ми, заслужава си да имате това съкровище.