Историята на Катнис Евърдийн е доказателството, че „Игрите на глада“ никога не спират.
Но също така, че репресията никога не може да бъде вечна.
Че човешкия род предпочита да умре борейки се, пред това да живее умирайки отвътре.
Катнис оцеля. Но никога не се върна истински у дома.
Тя спечели Игрите. Но загуби себе си и правото си на свобода.
Защото обича семейството и приятелите си. Защото има кого да загуби.
И ето, че победителите отново трябва да излязат на арената. И да оцелеят още веднъж.
Нови играчи, нови правила, нова смърт.
Но надеждата вече е тук. И има формата на сойка-присмехулка.
Историята продължава – все така леко и приятно поднесена. Все така безумно увлекателна и задържаща дъха.
Имаше моменти, в които просто спирах да чета, затварях книгата и си вземах дълбок дъх. Почивка от вихъра от усещания, който предизвиква текста. И отново много смях, емоции и няколко сълзи.
Защото Сюзан Колинс ще ви пренесе в Града на победителите и неговата самота.
Ще ви покаже бунта такъв, какъвто е – кървав, грозен и неминуемо зрелищен.
Ще ви пренесе в игрите, чиито трибути дори Ефи Тринкет не иска да назове.
Подгответе се за Юбилейните игри на Глада – 75-тите поред. По-жестоки, по-искрени и изненадващи.
И винаги помнете кой е врага.
П.п. Има какво да се желае по редакцията на книгата. На няколко места очебийно липсват думички, но дори това не разваля общото добро впечатление.
Третата част – „Сойка-присмехулка“
Още добри думи при Книголандски, Книгоман и на трите части в Аз чета.