„Онова, което не ме убива“ и недовършеното отмъщение на Лисбет Саландер

онова, което не ме убива

„Онова, което не ме убива“ продължава трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон по един убедителен начин. Давид Лагеркранс дава силна заявка за предстоящите (предполагаеми) части, в които Лисбет Саландер ще продължава да търси отмъщението, което ѝ се полага.

В „Онова, което не ме убива“ основните рамки са спазени – Кале Блумквист и „Милениум“ са на финансовия ръб и оцеляването на вестника е поставено под въпрос; лошите не са спирали да действат по един или друг начин; Лисбет се рови из най-потайните кътчета на интернет, ловувайки за останките от семейството си и тъмните му сделки.

В същността си „Онова, което не ме убива“ е каламбур от НСА, Шведските тайни служби, проект за ИИ и тайни, които извират отвсякъде. Естествено добавяме Блумквист, който обича да се рови навсякъде, и случайно се оказва на мястото на действието в подходящия момент, Лисбет, която ме спира да му спасява задника с широкия си спектър от умения и … сестра ѝ, която продължава да е нейният невидим враг.

Няма много какво да се каже за книгата. Че е хубава – хубава е; че продължава умелия разказ на Ларшон – прави го. Трябва да се отбележи, обаче, че образът на Лисбет продължава да се изгражда пред очите на читателя на ден по лъжичка – нaй-сетне nerd-овете имат потвърждение откъде идва прякорът ѝ Осата, а семейната ѝ история продължава да се плете.

Това, което ме притеснява е възможността дори Лагеркранс, който така добре се справя, да се увлече в продължението на историята и ненужно да разводни стегнатия сюжет.

Трилогия е добре, продължение е чудесно, може би още една книга ще ни се услади,

но не ми се иска „Милениум“ да продължава, докато умре безславно след поредното продължение. Искам да вярвам, че Давид Лагеркранс и Norstedts ще се спрат на време и феновете ще получат точно толкова продължения, колкото трябва.

Преводът на заглавието е от оригиналното „Det som inte dödar oss“, докато английският превод е „The girl in the spider’s web“- не по-малко удачно заглавие, предвид действието на книгата.

Това, което харесах в „Онова, което не ме убива“ бе, че Лисбет намери себеподобен в лицето на хлапето Аугуст и, ще не ще, се припозна до някаква степен с него. Също така, книгата е написана с доста разбиране по темата за аутизма – ако сте се интересували от темата по един или друг начин, ще видите, че дори образът на Аугуст е правдоподобен. А не прави ли именно това една книга хубава – да ѝ повярваш напълно?

Още за „Онова, което не ме убива“ в Аз чета.

Сподели: