„Да ти бъда тяло“ не може, – а и не търси – да бъде погълната наведнъж. „No shit, Sherlock!“ ще възкликнат повечето хора, свикнали да четат поезия полека, на почивки.
Но тук го казвам аз, човек с навика да поглъща писано слово увлечено и дори лакомо. С жаден устрем.
„Да ти бъда тяло“ не позволява подобни своеволия. Не. „Да ти бъда тяло“ те кара да погледнеш в себе си и да си зададеш въпрос или два – за това какво те движи и какво те ограничава; за това какво ти ръби и какво те приютява; за заобикалящата те среда и как миналото те е оформило и все така продължава да те води за носа.
„Да ти бъда тяло“ е прекалено много неща и съм сигурна, че всеки може да намери нещо за себе си в нея – дали в думите ѝ или в намекнатите ѝ мълчания; в написаното по страниците или във въздишката, с която притваря книгата след прочитането им.
Знам, че за себе си намерих няколко особено въздействащи стиха. Че от устните ми се отрониха думите „What the fuck, Албена…“, а погледът ми се зарея в далечината в опит да обработи бушуващите в мен чувства.
„Да ти бъда тяло“ ме разходи из целия диапазон на чувствата – пълна е с нежност и с мекота, а в същото време – с пестеливи и добре подбрани думи – удря умело, разказвайки за жестокости и тегоби, за междухорски и вътрешнодушевни войни. За това какво оставяме след себе си в опитите си да го изживеем тоя живот пълноценно. Пък било то любов, руини или всичко помежду.
В поезията на Албена Тодорова винаги прозира много любов към София и ако трябва да опиша столицата някому, бих ползвала нейните думи. Иска се умение да погледнеш зад баналността на прашните фасади и да продължиш да обичаш тоя мръсен и уморен град.
За мен самата не е изненада, че стихосбирката на Албена Тодорова е сред нещата припомнили ми, че от творенето има нужда. Че душата има нужда от поезия. (Все пак нейните стихосбирки са сред малкото книги, които разхождам вече в трета страна.) Изненадата е, че пиша този текст, за да оставя по-траен отпечатък в интернет за впечатлението си от тази книга от мимолетността на статус или стори.
Чисто егоистично, „Да ти бъда тяло“ ме накара да искам да видя и част от своите стихове в книжно тяло. Да им позволя да бъдат разгърнати и докоснати. Не знам дали съм благодарна за това усещане, но със сигурност ме накара да забравя поне за момент налегналото ме напоследък чувство, че всеки път щом хвана химикала само разливам мастило по страниците, но никаква част от думите ми не остават в мен. Че смисъл от писането им няма. И за това – благодаря.
И, ако не друго, „Да ти бъда тяло“ съдържа в себе си „Поезията лежи в прашни кашони“ – стих, който чакам повече от 10 години докато споря с „колко е важно да има поети“ от „стихотворения“ – първата стихосбирка на Албена Тодорова. Важно е да ги прочетете и двата.
Изслушайте и думите на авторката в кратко интервю за БНР.
А аз затварям книгата и я подпирам до сестрите ѝ в библиотеката.
