Прочетете откъс от „Белязани лебеди“ – Елена Павлова

1 април, 2017

ИСТОРИЯ ПЪРВА

1.

Скитникът се наведе над кофата и шумно изпухтя.

– Хей, това е моето място! – извика с изтънял от страх глас Бони.

Тежката обувка на мръсника го отхвърли към стената и той заскимтя, но се обърна и отново се насочи към кофата си.

– Спрете! – нареди Лайт.

– Ти пък кой си? – изръмжа скитникът.

Лайт му се усмихна и обясни:

– Това е моят район. И хлапето вече е под моя закрила… Засега!

Из „Кофи за боклук“ – Ким Нюмън

 

В камината гореше яростен огън, макар времето да не беше чак толкова студено.

– Ще имаме нужда! – обясни Ким и постави четири чаши на масичката между фотьойлите.

– Ще ми се да поговорим за живота ви… – колебливо предложи Джен. – Винаги съм си мислила, че произведенията ви не могат да бъдат… изфантазирани. Те са видени и преживени. А в официалните ви биографиите нещата май са доста пригладени…  Поне така ми се струва…

– Май марсианските ти истории ще ни струват доста. – Марк протегна крака към огъня. Пантофите му имаха слонски ушички.

– Ако не искате да говорим за това…

– Напротив, мила! – Стив окуражително й кимна. Впери поглед в другите двама и поде: – Виждаш ли, Джен, имах привилегията да живея във ферма на Запад. Още помня прясно окосеното сено, което ухаеше като дъха на връщащите се от паша крави. Като малък си представях как се навеждам над него с вилата, но баща ми казва: „Зарежи тая работа, момче. Скачай в колата. Големият град ни чака“. А накрая цялата романтика опада от фантазиите ми като олющен емайл. Май никога не съм и искал да напусна фермата, просто въздишах по изпуснатите възможности. Градът ми се струваше вълшебно място, където човек ходи веднъж годишно да пазарува за Коледа. Гледах телевизия и си представях как двамата с баща ми влизаме в скъп ресторант, поръчваме по питие за всички и… В мечтите ми бяхме богати, разбира се! В реалността обаче затъвахме все повече в дългове и накрая татко се самоуби. Просто го намерих една сутрин да виси на дървото в двора. Не съм и разбирал какво се е случило, сещаш се: „Зарежи тая работа, момче…“. Леля ми се погрижи за погребението, но не ме взе при себе си и социалните ме настаниха в приют. Бях страшно доволен, че най-сетне съм в града и мечтите ми се сбъдват… Прекрачих прага на „Хълмът на розите“ дванайсетгодишен. Разбира се, там нямаше рози. Стаята ми бе малка и неуютна, съвсем различна от тази във фермата…

… Стив внимателно остави сака си на пода.

– Хайде, дрисльо, не се помайвай! – подкани го възпитателят и се захили. – Тука бързо шʼти изритат тез идейки от главата! Разопаковай по-живо и да те няма! Хич не се моткай в спалните денем!

– Господине, а къде да отида, след като си оправя багажа? – попита Стив.

– Дежурният шʼте изкара в занималнята! И… мърдай по-живичко! – Възпитателят тръгна към вратата. – Катʼ се върна, да те няма!

Стив с въздишка се наведе към шкафчето до леглото. Всякак си представяше новия си дом, но не и така… Разтвори сака и замислено се зае да реди дрехите си на тесните рафтчета.

Вратата хлопна.

– Здрасти, новобранец! – поздрави небрежен мутиращ глас. – Ти си съкилийникът, начи? Сладко дупе! – И преди Стив да успее да се обърне, отзад го защипаха два опитни пръста. – Хей, страхотен задник, честно!

Болеше. Щеше да му стане синина.

– Ъъъъ… аз съм Стивън!

– Аз пък съм Тони! Май ще мелим заедно, хлапе! – Тони се засмя и пак го ощипа, този път по бузата. – Селска птичка си, а?

Тони се оказа едър и мускулест, с открито лице и къса руса коса. Стив го хареса, нищо, че щипеше до синки, и дружелюбно кимна:

– Бях селски. Сега съм градски! А ти май си дневална птица, не съм ли прав?

– Така е! Но е по-забавно, отколкото да седиш в занималнята и да дялкаш войничета! На! – Тони бръкна в джоба си. – Вземи де, няма да те изяде!

Стив посегна плахо към дървеното войниче в ръката на новия си приятел. Беше боядисано в синьо и червено, с майсторски издялана хъшлашка усмивка.

– Прекрасно е, благодаря!

Тони примигна и се покашля:

– По-добре побързай с багажа, Задника ей-сега ще се върне!

Стив енергично доизпразни сака и затвори шкафчето.

– Ела! – Тони го прегърна през раменете и го изведе от спалнята – Ще слезем долу да те представя. Бъди внимателен, малчо, защото някои не са така добрички като бате ти Тони. Ще се видим довечера, става ли?

Стив се засмя.

Прекосиха дълъг коридор, от затворените врати по който се чуваха детски гласове.

– Тук! – Тони посочи третата по ред стая. – Влизай и помни какво ти казах! Бъди  адски внимателен, ако искаш да си запазиш задника цял!

Възпитателят в стаята беше нисък и грозноват дядка с шкембе, който махна на Стив да си намери място, и отново се вглъби в книгата си. Момчето се насочи към един празен чин, но го спря грубоват дебелак с вече набол мъх по горната устна:

– Не можеш да минеш оттук, без да платиш! Новак си, та сигурно не ти е ясно!

– Така е!

– Тук сме като братчета и сестрички… – Дебелакът избухна в смях, явно доволен от шегата си. – Та ако ши си вееш флагчето и ши дишаш, айде с мен!

– Мама ми е казала да не ходя никъде с непознати! – издиша Стив.

– Че ти нямаш майка бе, за кʼво си тука иначе! – възрази му дебелакът. – Айде!

Четирима от по-големите дойдоха с тях до тоалетната.

– Помниш за сестричките, нали? – Дебелакът се наведе към Стив, а дъхът му беше горещ и вонеше. – Сваляй панталоните!

Стив поклати глава.

Двама от другите го хванаха за ръцете и дебелакът смъкна панталоните му. Копчетата се разлетяха.

– Обърни се!

Още при първия опит да се дърпа, дебелият недоволно заби юмрук в зъбите му.

– Туй ши е само началото!

Стив не спря да се съпротивлява, докато петимата го смазваха от бой. Накрая само скимтеше, притиснал лице до окървавените плочки на пода. Вече дори не бяха студени, когато четвъртият по ред нападател взе да се тутка с колана си. Толкова болеше, че не му пукаше. Щом усети горещия дъх във врата си, пак взе да се мята, почти се изплъзна и ухапа мръсника за носа.

– Нищо не си научил на тая занималня днеска! – тъжно констатира дебелакът и го ритна. После го ритна още веднъж. Слиповете му бяха посивели от пране и леко разбридани по ластика. – Ти си мръсно долно копеленце и ши ми пълзиш между краката, че инак ши тъ смажа бе, момченце, разбра ли?

– Не! – прошепна Стив през разбитите си устни и отнесе още един ритник, преди да го натиснат пак на пода.

Половин час по-късно Тони го намери сврян в ъгъла на тоалетната, под умивалника. Стив се опита да се съпротивлява и на него, но Тони ласкаво му изреди:

– Селски! Хайде, успокой се! Никой… Нищо повече… Обещавам. Спокойно. Сега се изправи! Можеш ли да ходиш? Ела, да се махаме оттук!

Тони му помогна да се изкъпе и го занесе до спалнята му. Сложи го в леглото и го зави грижовно. Дори седя до него и му чете от грабната наслуки детска книжка, докато Стив престане да плаче и се почувства малко по-добре. Когато усети, че хлапето вече се унася, Тони стана:

– Ще отида да свърша малко работа, приятелю! Иначе Задника ще ме изрита по задника да мия кенефите.

Не беше хич смешно, но Стив се усмихна, а после заспа и спа до вечерта.

Когато се събуди, лампата над леглото на Тони светеше.

– Тони?

– Да, селски?

– Благодаря.

– Няма защо! Казах ти да внимаваш, Стиви, но не очаквах, че ще те лапнат така набързо. Тук, знаеш ли, не е като на село… – В гласа на Тони се появи горчивина. – Но обещавам ти, няма да позволя да ти се случи нищо повече! Честно. От днес си под моя закрила. Дано ме харесваш.

Стив се извърна и скри във възглавницата подутото си лице:

– Навярно закрилата ти ще си има определена цена?

Тони си премълча.

– Знаеш ли, онова войниче падна в канала…

Тишината се проточи. По някое време Тони угаси лампата. Пружините изскърцаха, докато се наместваше в леглото си.

– Тони?

– Да, селски?

– Харесвам те.

 

Сборникът разкази може да бъде поръчан директно от автора, а конкретен разчет къде отиват парите от продажбата на книгата, можете да намерите тук.

No Comments