Смъртта стачкува в "Приумиците на смъртта" – Жозе Сарамаго

31 юли, 2013

Нобеловият лауреат Жозе Сарамаго се завръща на български с поредната си книга, която не мога да определя като завладяваща интереса, но като достатъчно добра, за да го ангажира.

Настъпва деня, в който нито един човек не умира – дори и с летални рани, дори да им е дошло времето да погледнат смъртта в очите, дори да се опитват да се самоубият. Никой не умира в тази страна. Само и конкретно. И докато отвъд границата й законите на живота продължават да важат, конкретната страна се раздира от проблеми, които никой никога не е смятал, че ще настъпят – старческите домове и болниците се пълнят, погребалните агенции и гробарите изпитват недостиг на работа, мафията си намира ново поприще, а министър-председателят е поставен в най-сложната ситуация – да отговаря за въпроси далеч отвъд възможностите му.
Църквата през това време се намества на позицията си да знае всички отговори и ловко се измъква с твърдението, че това е била Божията воля.

Факт е, че продължителната непряка реч и отделянето на лицата водещи разговор само със запетайки напряга и дори на моменти изнервя читателя, но несъмнено спомага за объркаността на ситуацията описана в книгата.

Жозе Сарамаго показва лицемерието на политиците и на църквата като конкретни примери, но не по-малко чрез тях обръща внимание на цялостното човешко поведение. Любовта е временна, интересите – постоянни, а когато баба или дядо упорито отказват да умрат какво по-лесно от това да платим някому, за да ги пренесе на оня свят?
А когато се намеси и Църквата (накъде без нея?) чисто моралните проблеми се превръщат в глобално-религиозни.
Трябва да се признае на автора, че се саморазправя с религията по доста забавен начин:

Така е, но предимството на Църквата, макар и понякога да не личи, е, че като стопанисва онова горе, на небето, управлява тук долу, на земята.

Всички религии, до една, колкото и да го увъртаме, нямат друго основание за съществуването си освен смъртта, нуждаят се от нея като от хляба насъщен.

От самото начало ние друго не правим, освен да противоречим на действителността, и ето ни тук… От Църквата никога не се е искало да обяснява каквото и да било, другата ни специалност, освен балистиката, е чрез вярата да обезвреждаме любознателния дух.

Въобще не им спестява мнението си за лицемерието им, вкарвайки в устата на Църквата истини, които иначе не биха казали:

Точно затова съществуваме ние, за да влачат хората цял живот страха като камък на шията и настъпи ли техният час, да приемат смъртта като освобождение, Рая, Рай или ад, или пък едното нищо, ни вълнува много по-малко, отколкото обикновено се смята, религията, господин философ, е земно дело, няма нищо общо с небесата, Не това сме научени да чуваме, Все нещо трябваше да кажем, за да направим привлекателна стоката, Това означава, че всъщност не вярвате във вечния живот, Преструваме се.

Сарамаго не подминава и патриотарския плам, който е способен да завладее сърцата дори на трезвомислещи хора. Плам, приличен на фейсбук кампания, прокламираща поредното родно отличие и молеща за лайк-ове:

Който не окачи безсмъртното знаме на отечеството на прозореца си вкъщи, не заслужава да бъде жив, Не излагате ли националното знаме на показ, значи, сте се продали на смъртта.

„Приумиците на смъртта“ е чернозабавна книга с несъмнено сполучливо заглавие, гледаща на смъртта през смях и позитивизъм.
„Когато мъртвите се пробудят“ и „Приумиците на смъртта“ са книги, каращи читателя да се пита кое е осъдително и кое простимо, хвърлящи поглед над смъртта и липсата й, на реакциите на човешкия род, сблъскал се с непростим и необясним феномен, над който няма контрол.
„Приумиците на смъртта“ е книга, в която се случва повече, отколкото ти се струва и ти показва, че дори смъртта може да бъде красива в спокойствието си:

Със сълзи и ридания бе спуснато детето, положено до дядо си, но там не стоеше добре, дребно, невзрачно телце, маловажен живот, оставено настрана, сякаш не принадлежеше на семейството. Тогава мъжът се наведе, вдигна детето от земята, сложи го ничком върху гърдите на дядо му, сетне кръстоса неговите ръце върху мъничкото телце, ето сега вече са нагласени, подготвени за вечния си покой, можем да започнем да ги зариваме, грижливо, малко по малко, за да могат да ни погледат още известно време, та да могат да се сбогуват с нас, нека чуем какво казват, сбогом, щерки мои, сбогом, зетко, сбогом, лельо и свако, сбогом, мамо.

Аз лично не мога да осъдя подобна грижливост и любов. Защото всеки заслужава да получи избавление от мъките в смъртта.

Бях малко неприятно изненадана от финала на книгата, но предполагам, че мога да простя на Сарамаго щастливия финал, минумум защото „Приумиците на смъртта“ е изтъкана от символи и приятни музикални препратки.
Като тази да намираш живота си в кратък откъс за пиано, който дори пианистите наричат помежду си Пеперудата.
Като пеперудата, която носи смърт – acherontia atropos. Нежната смърт, която никога не ще те предаде.
Като лилавото писмо, което се надяваш да не получиш.

 

Сподели:

Comments

comments

No Comments

Comments are closed.