Надежда от „Къщата на улица Манго“ – Сандра Сиснерос
ревюта / 31 октомври, 2016

„Къщата на улица Манго“ по един странен начин ми напомни за една от любимите ми книги – „Печеловникът на мама“ – със суровата си реалност и непретенциозните си думи. С детските погледи изпълнени с повече осъзнаване, отколкото възрастните предполагат. Разказите на Сандра Сиснерос са кратки и стегнати като детските признания, които пропълзяват от тях. Подхвърлят метафори и поднасят нереално правдоподобни сравнения сякаш това е най-лесното на света. Някой ден ще си имам най-добра приятелка, изцяло моя. Тя ще слуша тайните ми. Ще разбира шегите ми, без да ги обяснявам. Дотогава съм червен балон, балон, завързан за котва. „Къщата на улица Манго“ е признанието на едно силно момиченце, че светът е голям и плашещ, че за да живееш в него трябва да си смел и да гледаш само напред, да си готов да преглъщаш чуждите думи без да задържаш горчивината им в себе си. А понякога и да я използваш като гориво, за да продължиш по трънливата си пътека. „Къщата на улица Манго“ замеря читателя с късчета реалност. На моменти толкова сурова, че нямаш време да кажеш ‘ох’ от нейната трагичност. Преглъщаш, разгръщаш и продължаваш към следващата история, която ще се срещне със следващите герои, които ще те накарат да почувстваш следващото…

„Злочестие“ щипе солено – Брандън Сандерсън
ревюта / 12 юли, 2016

Всяка хубава книжна поредица има своя край и за „Възмездителите“ той идва със „Злочестие“. Аз го изгълтах веднага след „Зарево“ и сега си мисля, че вероятно беше грешка, но така или иначе стореното – сторено. Ако в „Стоманено сърце“ пълзяхме из катакомбите на превърнатото в стомана Нюкаго, а в „Зарево“ се давихме в подводен Бабилар, то сега идва ред на подвижен град от… сол. Сандерсън не спира да поднася нови герои и да оплита действието си около странностите им. Истината обаче е, че малко ми поомръзна от сладникавата завършеност на трилогиите му и не успявам да убедя себе си дори с „такъв му е стила, а доброто писане през останалата част в книгите му му носи само точки“. Искам да видя лошия Брандън Сандерсън, да пусне малко повече кръв на героите си, да направи някой друг пълнокръвен злодей, да напъне малко повече действието. Междувременно „Злочестие“ продължава също толкова класически, колкото предходните книги – добрите, лошия и спасението, което дебне току преди края на книгата. С разликата, че като че ли Брандън Сандерсън е вкарал малко повече екшън този път, а Колене изяжда и доста бой и куршуми(има ли надежда?) Така или иначе, книгата се чете адски бързо без излишно напрежение и…

Подводно „Зарево“ – Брандън Сандерсън
ревюта / 24 февруари, 2016

Доста бях позабавила четенето на „Зарево“, признавам си, но с излизането на третата част от поредицата „Възмездителите“, а именно „Злочестие“ нямаше как да не си доставя двойно удоволствие и да ги изчета наведнъж. След достойното представяне на комикс-възможностите си в „Стоманено сърце“, Сандерсън не пести сили и в „Зарево“. Лека смяна на декора, подмяна на лошия супер герой, щипка съмнения в главите на избавителите на Нюкаго от Стоманено сърце и имаме успешната рецепта за продължение на спечелила сърцата на феновете книга. Естествено, приликите между книгите ги има, но в типичен комиксов стил и така трябва да бъде – съдбата на доброто лежи на плещите на няколко души, докато тираните със свръхсили вгорчават живота на обикновения човек. Истински лошото идва, когато Дейвид, главният герой от „Стоманено сърце“ – човекът, успял да убие едноименния персонаж, започва да се съмнява в целите, с които е живял допреди месеци. Доскоро убеден, че всички Епични са лоши, сега покрай Професора и Меган установява, че това далеч не е така и устоите на вярата му са силно разклатени. В „Зарево“ Брандън Сандерсън не просто успява да поддържа темпото, което сам си е наложил в „Стоманено сърце“, но дори успява да го забърза, добавяйки нови и нови слоеве…

„Полукрал“, но мъдър предводител – Джо Абъркромби
ревюта / 22 февруари, 2016

Първата ми реакция при досега с „Полукрал“ бе „Много е тънка!“. Нетипично за стила на Абъркромби „Полукрал“ е 370 стр. малък формат, докато предишните книги от вселената на Първия закон(„Гласът на острието“, „Преди да увиснат на въжето“ и „Последният довод на кралете“ и „Герои“) бяха големи, дебели и кървави. Естествено, кръвта не е спестена и тук, но за разлика от Първия закон, където „стоманата е отговорът“, тук главният герой Ярви не разполага с предимството на умението да върти меч и раздава справедливост чрез реки от кръв. Той трябва да се примири, че ще спаси кожата си бавно, с помощта на познанията си и с колкото се може по-малко неудобства. Ярви е сакатият наследник на опустял трон – донякъде емоционална марионетка на майка си Златната кралица, донякъде смотаният малък син, когото всички тормозят, донякъде малкото кутре, което никой не знае какви дарби крие. И именно това се оказва най-големият му жокер в оцеляването – вечно подценяван или поне недооценяван, той успява да намери пътя си към трона при условия, които налагат лоши, но позволяващи оцеляване решения, много лишения и в края на историята – едно заслужено възмездие. Защото: Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого. Но само от една,…

„Галвестън“ – Ник Пизолато
ревюта / 15 февруари, 2016

Към „Галвестън“ пристъпих с любопитство. Не защото е от авторът на „True Detective“ Ник Пизолато, а защото е нетипичното за мен четиво. Изненадата дойде, когато се оказа напълно по вкуса и очакванията ми – тъмно и ръбато, въпреки това, с нетипично мек край. А в същината си – крайно простичка история за смърт, любов и пропилени човешки животи. Едно от притесненията, с които отворих „Галвестън“ беше именно заради добрата сценаристка работа на Ник Пизолато. Страхувах се от вида на диалозите – опасявах се, че ще бъдат по-директни и със стрикнтно сценарен вид. Това, за щастие се оказа грешно очакване и погълнах книгата набързичко и с кеф. Героят Рой Кейди е толкова обрулен от живота си на наемник, че диагнозата рак на белите дробове не е голяма промяна в плановете му за живота. Промяната идва при поредния опит да бъде убит, срещата му с едно 18-годишно момиче и седмицата, която прекарва в истинска свобода с нея. И въобще, ако вие си мислите, че имате лош ден, то Рой Кейди има по-лош. Нещо като първи понеделник на нова работа, където срещате бивш, който ви мрази и той ви се оказва шеф. Ето с такъв ден ви посреща „Галвестън“. Обичам герои изградени така, че да им…

„Популярна книга за котките“ – Т. С. Елиът
поезия , ревюта / 27 януари, 2016

„Популярна книга за котките“, по-известна като книгата послужила за основа на всеизвестния мюзикъл Котките, е по-скоро луксозно издание за родния пазар. Двуезично, цветен текст, лак, голям формат. И чудесен подарък, който да направите на семейството си. Ние четем книгата преди лягане в последните дни и забавлението и очарованието са пълни – както от съдържанието  на книгата, така и от римата. Първо четем превода, после се радваме на оригинала. „Популярна книга за котките“ – подпечатано с котешка лапа „ВЯРНО С ОРИГИНАЛА“ Ако сте чели далеч по-скорошната „Автентичната котка“ на Пратчет, вероятно римите на Елиът ще ви напомнят малко за нея и странните ѝ образи. А ако самите вие имате котка, то много добре знаете какво да очаквате от книгата – самодоволство, пакости и мъркаща наслада. Такива са котките, па макар и с три имена. Искрено препоръчвам „Популярна книга за котките“ за четене от родители на деца или за хлапета на поне 7-8 г. Книгата е чудесна за усвояване на четенето на български (е, вярно, ще срещнат по някоя сложна дума, която мама и татко ще обяснят) и една идея по-сложно ниво за разучаване на английски (тук мама и татко със сигурност ще трябва да помогнат). Чудесна е също за деца, живеещи в чужбина…

„Обещавам ти провал“ за можещите да обичат
ревюта / 19 януари, 2016

Започнах „Обещавам ти провал“ малко предубедена – поредният португалец, пишещ с дълги изречения, малко главни букви и изобилие от запетайки. Отне ми разказ – два, за да заглуша предубеждението. Потънах в задъханото писане на Педру Фаргаш – в нанизаните една след друга думи и в накъсаните му мисли. „Обещавам ти провал“ се чете набързо, на прибежки и на няколко пъти. Не ми беше възможно да я погълна наведнъж. Не усетих нуждата от това, въпреки вътрешния натиск да почетеш още малко, да се влюбиш в още някое изречение. „Обещавам ти провал“ вклинява носталгия. Оставя с любими пасажи, припомнени усещания, изважда на показ спомени. „Обещавам ти провал“ оголва. Разплаква, усмихва и не те оставя безучастен. Педру Шагаш Фрейташ е събрал много любов в тази книга – искрена, наранена, наивна. Опустошаваща. „Обещавам ти провал“, обаче, е по-дълга отколкото трябва. Около два пъти. Не знам каква е причината Педру Шагаш Фрейташ да е събрал всичко написано в тази книга само в един том – дали авторско решение, дали издателско. Не смея да коментирам доколко е правилно, но лично за мен книгата трябва да бъде оставена по средата, читателят да си почине малко от нея, да попрочете нещо друго и – едва когато отново е готов за нежността…

„Бизнес на високи токчета“ с нож в гърба
ревюта / 13 януари, 2016

„Бизнес на високи токчета“ е среща с предателства, интриги, искрени радости и не на последно място – успех. Тамара Мелън разказва как с помощта на бащината си подкрепа, много амбиция, търговски нюх и зверско количество умора успява да издигне името на един обущар от мазето в предградията до световноизвестна марка, носена от знаменитости на събития като Оскарите. Трябва да се има предвид, че Тамара Мелън не тръгва от дъното, макар и метафорично именно оттам да се оттласва към успеха. Тя не е бедно момиче, постигнало всичко само. Не е, обаче, и момичето на татко, който ѝ дава всичко наготово. Израства в добро семейство, а търговския си нюх наследява от баща си – предприемач, занимаващ се с покупко-продажба на имоти. Авторката на „Бизнес на високи токчета“ започва като продавач, преминава през куриер из модните редакции, асистент на Каролин Бейкър, а по-късно и на Сараяне Хоаре. Шансът тези имена да ви говорят нещо е малък, но почти сигурно е, че сте гледали „Дяволът носи Прада“/може дори да сте чели книгите/. Е, Каролин Бейкър и Сараяне Хоаре са в ролята на модния диктатор Миранда Прийстли, а Тамара Мелън – на Анди. Само че наистина – с цялото викане, недомлъвки и понякога излишна взискателност. Добавете към картинката от…

51 приказни планински кътчета от България
ревюта / 7 януари, 2016

Или с други думи – местата, които си заслужава да посетите през 2016-а. „51 приказни планински кътчета от България“ е едно напомняне, че не познавам България толкова, колкото ми се иска. Подсещане, че пътувам по-малко, отколкото би трябвало. Удивителна, с която отбелязвам колко малко от най-красивите места на България съм видяла. Ако сте пропуснали да добавите „51 приказни планински кътчета от България“ сред коледните подаръци от изминалия празничен сезон, то имате възможността да я наредите сред своите New Year’s resolutions (новогодишни решения за промени) и да направите услуга на себе си като походите повече. Планинарите сред вас със сигурност са добре запознати с красотите, които тези кътчета на родината ни представляват, но за мен, като част от останалите, „51 приказни планински кътчета от България“ е повод за събуждане. Улавям се, че планирайки пътуване почти изключвам България от възможните варианти, а не би следвало. Резерват Торфено бранище, например, е на един отскок от София, а доскоро не знаех за съществуването му. Ей го къде е! Тази книга не е за планинари. Тя е за лаиците като мен, които не знаят връзката между Горно Тодорино езеро и връх Василашки чукар. За тези, за които върховете се изчерпват с ученото по география в основното им образование, но…

„Другата ръка“ за умението да дадеш на нуждаещия се
ревюта / 21 декември, 2015

„Другата ръка“ е разказ за бягство – за бягството на едно момиче от страна, където животът ѝ е в риск; за бягството на едно семейство от проблемите им; за бягството на един мъж от собствената му съвест. Пчеличка иска да е като монета от една лира – да може да отиде навсякъде и там да е добре дошла; да бъде желана на всяко едно място; да може да се престори на всичко, което пожелае и това да не е лъжа. Защото Пчеличка е беглец. Пчеличка е имигрант. Пчеличка е момичето, от чиито очи всички се извръщат, неспособни да преборят липсата си на съчувствие. Пчеличка разказва живота си  спокойно, без излишен драматизъм – за убийствата в родното ѝ село, за смъртта на собствената ѝ сестра и дори за почти чудодейното ѝ спасение с помощта на двама бели, попаднали случайно на онзи африкански бряг. Лесно е да се говори за мигрантите като за субекти без имена и минало, но Пчеличка носи именно история от типа, който запълва празнините. От какво бягат тези хора? Защо се страхуват за живота си? Наистина ли опасно пътуване към Европа, бедност и несигурност са по-доброто решение пред оставането в собствената им страна? За Пчеличка това е така. Сами ще…