Тежка, объркваща и параноична – "Когато бях петгодишен се самоубих" – Хауърд Батън
Ревюта / 22 април, 2013

Сблъсквали ли сте се с петгодишни? Знаете ли колко наивно откровени са те? Знаете ли колко лесно ранима е психиката им и как всичко може да увреди малкия човек? Колко естествени и непринудени могат да бъдат? Ако не – ето ви начин да разберете. При това толкова добре написан, че чак чувате гласчето на героя в главата си, обясняващ ви прави се ето така. „Когато бях петгодишен“ не е лесна книга. Тя е объркваща, леко налудничава и потискаща. Тя ви завлича в света на Бъртън и ви носи из водовъртежа на живота и съзнанието му. Кара ви да усетите безсилието на това да си в онази крехка възраст, в която за възрастните си просто мърдаща част от интериора. Бъртън не е по-различен от връстниците си – не е аутсайдер, расте в прилично семейство, има си дори най-добър приятел. И все пак във фантазиите си понякога живее в излишно натурален, почти до лудост, свят. Бъртън разказва от свое име историята си, преплитайки миналото в училище и вкъщи и настоящето си в детския рехабилитационен център. Смесва щастливите си моменти с тези на безсилие и предателство, допринасяйки още повече за напрегнатата атмосфера на книгата. Честно казано обаче не проумях нуждата да се пише с…

Пленителна и красива като смъртта, която носи – "Самира" на Боримир Дончев-Борей
Ревюта / 17 април, 2013

Тръгнало е на поредици и това е. Ето, че идва ред на библиотека „Гравитация“ – поредицата за съвременна българска литература на издателство „Изток-Запад“ и първата книга от нея – „Самира“. Дадох си време да прочета „Самира“ без да бързам и бавно и внимателно навлизах в света, в който Самира трябва да се ориентира мигновено и безгрешно. Преминах с нея през ада на тормоз и издевателства, целящи да прекършат всяка илюзия и да убият дори последните частици човещина в нея, правейки я безмилостен убиец. Защото Самира е еничарка – тя е главатарката на таен елитен корпус, създаден да разбива чуждите армии отвътре – било то с помощта на красота и омайничество или с окървавен нож в ръка. Самира е комплексен герой, комуто не е чуждо нищо човешко. И тя се движи напред бутана от желанието си за себедоказване, свобода, власт и не на последно място – любов. Не е наивна, за да мисли, че всичко зависи от нея, но не е и слаба, за да позволи на стоящите над нея да я използват като пионка. Преплитането на разказа за настоящето на героинята с тeзи за миналото й създават в читателя едно реално усещане за личността пред тях и причините да бъде…

Средният пол като съдба и проклятие в "Мидълсекс" на Джефри Юдженидис
Ревюта / 12 април, 2013

Досегашният ми сблъсък с поредицата „Отвъд“ на издателска къща „Жанет 45“ продължава да носи изцяло положителен знак. След „Богът на дребните неща“, ето че сега „Мидълсекс“ оплита съзнанието ми с история, която не всеки писател би се осмелил да напише. А не всеки и би могъл. Признавам, че пристъпвам към писането на това ревю със смесени чувства заради всеобхватността на книгата и несигурността ми да опиша смесицата от чувства, които тя предизвиква. Доказателство за увлекателността на четивото е фактът, че въпреки надделяващото над пряката реч повествование, разказът тече толкова леко, че средната ми скорост на четене спадна съвсем слабо. Резултатът – приключих книгата в рамките на по-малко от два дни, поглъщайки 688-те страници прекрасен български превод с устрем и наслада. „Мидълсекс“ е урок по семейна история, наследственост и щипка генетика. Тя е историята, както на главния герой Кал(роден като Калиопа), така и на всички негови предци, чиито гени се борят за надмощие в тялото му. Първото нещо, което гените на Кал трябва да направят обаче е да оцелеят сред руините на едновремешна красива Смирна, избягвайки геноцида и да потеглят на път към имигрантска Америка дълбоко заровени в неговите баба и дядо. През целия си живот като момиче Калиопа Стефанидис бяга…

Кръв капе от думите на Мирослав Пенков в сборника "На изток от Запада"
Ревюта / 11 април, 2013

Честно да си призная, трудно зачетох сборника, подхващах го на два три пъти, но стила на писане ме отблъскваше. Хайтовският стил не е сред любимите ми и трябваше книгата да поотлежи преди да й дойде времето. Но захванах ли я, трудно се отделих от нея. В сборника си Мирослав Пенков се хваща за ключови факти, израснали до национални трагедии от родната ни история – отделянето на западните покрайнини, кръвния данък, преименуването на българските мохамедани, сриването на комунизма и последвалия го преход… Захваща ги и не ги пуска, докато не закапе българщина от сърцето на читателя. Докато не запарят сълзи от минало, което е записано нейде из гените ни. С кървави букви е писана историята ни, с такива трябва да бъде и описана. И Мирослав Пенков несъмнено се справя отлично. Загадка остава само доколко оценяващите разказа „На изток от Запада“ са разбрали болката на Носа, дали са почувствали отчаянието на зографа и дали знаят какво е племенното ти минало да те дърпа като воденичен камък за врата. Факт е, че са оценили разказа адекватно, дори и да са се осланяли само на писателските качества на автора и сборникът разкази ще бъде отпечатан в 11 държави. И макар трудно да се оценява…

Да опознаеш себе си, умирайки в Индия – "Шантарам" на Грегъри Дейвид Робъртс
Ревюта / 6 април, 2013

Книгата е далеч повече от автобиографията на един престъпник – тя е прелюдията към бъдещето, в което ще пазите едно кътче в себе си за любовта си към Индия, дори и никога да не я посетите. Грегъри Дейвид Робъртс разказва с много усет за един свят, който е толкова далечен от бита на средностатистическия жител на „цивилизования свят“, че чак звучи вълшебно нереален. Неслучайно наричат „Шантарам“ съвременните „1001 нощи“ – историята се просмуква директно във вените на читателя през мъгла от индийско опиянение и колорит, подправени с щипка любов. „Шантарам“ се забива в сърцето и започва да къса от него всичко излишно, правейки ви част от себе си, карайки ви да заживеете, дишате, кървите, обичате с героите й. Да мразите и умирате с тях. В книгата се преплитат неусетно магията на Индия, подправена с пикантността на гангстерския свят и купища малки истории, съдържащи в себе си фактология, политика и история. Тя отваря един нов свят за взаимовръзки между отделните събития по онова време. Истината е, че дори не подозираме какви съкровища се крият в чуждите истории, докато не спрем да ги изслушаме. Защото Индия е нещо далеч по-голямо от Тажд Махал и  бедността – Индия е толкова изтъкана от красота,…

Епично фентъзи в макро размер, "Килимените хора" на Тери Пратчет
Ревюта / 2 април, 2013

Не бързайте да грабвате томахавките, оксиморонът е верен. Пратчет е написал тази малка книжка на 17 години, после е претърпяла редакция от неговото по-зряло аз и е излязла на пазара. Книгата има големите си плюсове, но губи страшно заради малкия си размер. Реално погледнато историята си има всичко, от което се нуждае едно епично фентъзи – герой, надарен със специални усещания; един куп раси, сред които джуджета и такива със специфичен усет за времето; лоша раса, осланяща се на идеята, че слугува на по-висша сила с неясен произход; пророчица, облечена в бяло; че даже и бледо подобие на дракони. Има си всичко, па макар и в макро вариант. Първоначално подходих с думата „мини“, но няма как нещата да са мини, когато монета от едно британско пени е с приблизителният размер на планината Витоша, а захарен кристал минава за друетажна сграда. Килимът е един огромен свят, в който живеят думийци и мунрунги (така да се каже обикновените хора), дефтмени (джуджетата), моули (лошите), вортгорни (изолирани на билото на монетата) и уайти (сливащи минало и бъдеще в настояще). И когато мунрунгите тръгват към столичния град Уеър за преброяването на хората, случващо се веднъж на 10 години се оказва, че мирът не е чак…

След неживите идва ред на немъртвите в "Когато мъртвите се пробудят"
Ревюта / 26 март, 2013

На българската четяща аудитория Йон Айвиде Линдквист вече е познат с прекрасната си вампирска „Покани ме да вляза“, а сега смело настъпва с втора книга посветена на същества също толкова непринадлежащи на човешкия свят, но неизменно свързани с него – мъртвите. И ако приемем, че „Покани ме да вляза“ е писана с любов към живота, то „Когато мъртвите се пробудят“ е писана с разбиране към смъртта. Линдквист неизменно очарова със стила и красивите си сравнения, докато в същото време преравя най-мръсните кътчета на взаимоотношенията между хората, които имат себе си за близки. Не му е нужно да бъде многословен, за да разбие мита за човешката доброта към по-слабите. В няколко страници успява да събере красота и преклонение, жестокост и болка, смърт и прераждане. И докато неусетно очите ви тичат по редовете ще усетите как малко по малко се разнищва смъртта като понятие, неизбежност и личен катарзис, в който всеки е обречен да срещне  своя личен душегубец. Линдквист създава в романа си една напрегната атмосфера, изпълнена с неясност и очакване – именно това прави просто странната случка  с пробуждането на мъртвите толкова реално изживяване. Намира думи да обрисува случайния каприз на природата, показвайки ни отделните реакции на хората като обобщение на…

"Кратка история на самолета" или как да полетиш със Захари Карабашлиев
Ревюта / 22 март, 2013

Кой не знае Захари Карабашлиев, кой не е чувал за него? Сборниците сами по себе си са трудни за еднозначна оценка поради разнородното си съдържание, но все пак въпросът дали да прочетете „Кратка история на самолета“ за мен е риторичен. От раз препоръчвам „История с торта“, „Топлина на непознатата“, „Изпращане“, „Честита ко…“ Карабашлиев омайва с типичния си разбързано-описателен стил. Разказва историите като истински и от първо лице – кара те да се чудиш къде и по колко точно са истина, къде се е намесил талантът му на разказвач и къде се е спирал да помисли дали историята ще звучи правдоподобно. Автобиографичността е премерена и ненатрапчива, колкото и да се чуват обвинения в това. Няма кой знае какво да се каже за сборника с разкази, той трябва да се прочете. И почувства. Сборникът е събрал хрумвания, идеи и търсения на Карабашлиев, които биха могли да дадат началото на нещо в пъти по-голямо от кратък разказ. Но той е решил, че историите имат своя туптящ живот и така. И не е сгрешил. Разказите се поглъщат лесно, бързо и устремено. След някои спираш да четеш, преглъщаш и опитваш вкуса на въздуха, събираш се и продължаваш да четеш. В 100 страници е събрал нужди, копнежи,…

"Зора"-та на Октавия Бърлър като новата люлка на човечеството
Ревюта / 21 март, 2013

Може би вече знаете, че „Зора“ е част от поредицата „Галактики“ на издателство „Колибри“, която се очертава да бъде допълнена от още и още здрави фантастики и фентъзита. От излизането си „Зора“ бе сравнявана с „Прекрасен нов свят“. И сравнението с Хъксли е неминуемо, но аз съвсем не бих прибързала с паралелите. Докато Хъксли ни вкарва в антиутопия за възможното пагубно бъдеще на човечеството – разюздано, разклатено и разглезено, то Октавия Бътлър ни гмурва в свят, в който няма място именно за тези хора – където Земята е почти унищожена след ядрена зима и малцината оцелели имат шанса да дадат началото на нова цивилизация. Малко за историята – героинята Лилит Аяпо се пробужда, за да открие, че от познатата й планета е останал само споменът. Открива, че е спасена от извънземни, които планират да върнат човешкия род отново на Земята с част от своите хора, помагайки и на двете раси да оцелеят. Лилит знае, че безплатен обяд няма и скоро открива, че цената която хората трябва да платят е висока – да се кръстосат с оанкалите, давайки началото на нов вид. Ясно очертаният контраст между физиологията на извънземните и хората е само прелюдия към зеещата дупка между расите – между колективността на…

"Елантрис" – Брандън Сандерсън
Ревюта / 21 февруари, 2013

Историята започва с настъпването на края на вечността. Или поне на период, който ареонци са смятали, че ще пребъде. Елантрис е бил град на богове – на хора призовани от шаод да отидат в града на боговете.  До момента, в който се случва неочакваното – Елантрис загубва божествеността си. И от град на богове се превръща в последна спирка на покосените от реод елантрисци. Повествованието се върти между трима от основните герои – Сарене, Раоден и Хратен – принцеса, принц и жрец. Не може да се отрече елегантното преплитане на действието на няколко нива, като Сандерсън не остави нито един от героите си неопетнен – всеки имаше своите сили, слабости и грешки. Трудно ми е да не спойлвам историята, затова спирам до тук. В „Елантрис“ Сандерсън уверено навлиза в политиката, смазвайки „капиталистическата“ системата на крал Ядон – колкото си по-богат, толкова по-високо в йерархията си. Развива магическа система основана на вълшебни знаци изписвани с ръце – аон по аон. Сандерсън показва умение да разбира религиозния фанатизъм и неговия горящ пламък. Дава на героите си студена логика и едновременно с това изтръгва от тях любов, за която да заложат живота си. Смесва слепотата на вярата и разсъдливостта на воина. Интересна е…