В една топла вечер в групата „Безплатни електронни книги“* попаднах на съобщението, че сайт, който бе свален преди време, отново е на линия. Дотук нищо сензационно, ако въпросният сайт и лицата зад него не бяха достатъчно нагли да искат пари за предоставянето на съдържание, което не притежават по Закона за авторското право и сродните му права.
Нека повторим: искат пари. За нещо, което не е тяхно.
Нагледали сме се на какво ли не, де, не се изумих чак толкова от наличието на сайта. Изумих се от факта, че има хора, които са готови да платят за гореспоменатото съдържание. Което вече беше:
Не съм наивна да смятам, че не се краде интелектуална собственост. Не съм глупава, за да вярвам, че това ще спре. Изглежда съм идеалист, обаче, за да се надявам някой да поиска това да се промени освен ощетените.
Знаете ли как реагира редовия потребител като му кажат „сваляй, брат, без пари е“? Като кърмаче, ненагледало се на цици:
Ето ти левчето! Дай съдържанието!
Опитах се да разбера логиката, честно. Очаквано, не успях или поне не ми беше позволено – своевременно бях изхвърлена от групата, за да не взема да навредя с гнилото си и повредено мислене на останалите.
Показаха ми го:
Както можете да предположите, така се разстроих, че отидох да бърша сълзите си над пълната си библиотека.
В XXI век и наличието на всякакви технологии е ясно, че една книга веднъж сканирана, изтекла от печатница или просто изпратена на грешния човек, тръгва по своя път онлайн и не може да бъде спряна.
Д
искусията за това кога една книга може да бъде пусната за свободно разпространение не е от днес и няма да приключи утре. И аз съм сваляла от Читанка, и аз не съм свята, но дори те имат стриктно отношение към качването на нови книги – не по-рано от 3г. след излизането ѝ на български.
Аз лично смятам този период за напълно разумен, статистиката трябва да каже доколко е така реално. Но ако една книга е нова и от продажбите ѝ зависи нейното изплащане и решението за това дали да бъде издадено продължението ѝ (ако е поредица), вярвайте ми, изпиратстването ѝ вреди на всички по редицата, най-вече на читателя. Издателят може и да си каже fuck it и просто да зареже и без това шибания книжен бизнес, ние, обаче, няма да спрем да четем.
Публична тайна е, че издателите преглъщат факта, че тяхна книга е изпиратствана с горчива наслада – показва им, че има интерес към това, което правят, но зверски осакатява целия резултат.
Еквивалентен пример – да вършите работа за надница, но да получите само потупване. Гот, а?
Връщаме се до това, че някой печели на гърба на всички хора, които са се трудили да докарат тази книга до местния пазар – убеждавайки шефовете си, че е правилна инвестиция, превеждайки или редактирайки я, е не просто подигравка, а престъпление. Този някой краде. Този някой осакатява.
И всички, които го подпомагат – са виновни.
Можете да се самозалъгвате колкото си искате с оправдания, че сте бедни и това е единственият начин да се сдобиете с книги.
Можете да си затваряте очите колкото дълго пожелаете, че това е кражба.
Можете.
И ако се чувствате щастливи от левчето, което сте похарчили за sms към сайта със съмнителни принципи, не забравяйте, че принципът е измислен преди векове:
Затова съществуват библиотеките, suckers!
* всъщност името ѝ е „Безплатни електрони книги“, но никак не ми допада с правописна грешка