"Жестокото присъствие на времето" – Дженифър Игън

19 май, 2013

Роман за една разпаднала се с времето приятелска компания и още няколко души, свързани с някои от тях, едновременно с това навързани с други от обкръжението им и за случилото им се през годините. Те т’ва е.

И въпреки, че мога да сумирам романа до едно изречение той все пак е в пъти повече – „Жестокото присъствие на времето“ е роман за отдалечаването, обезличаването, за лъжите и покварата, за онзи единствен и последен шанс, предоставен ни от съдбата, провидението или просто от приятел.
Роман именно за жестоката спирала на времето, за неговата безпрекословност и неумолимост.
За това как животът ни се изплъзва между пръстите, докато ние сме улисани в спомени, мечти или планове за бъдещето, което няма да имаме. Докато се опитваме да поправим счупеното в себе си с помощта на психоаналитик, алкохол или наркотици.
Как се изнизва през нас, оставяйки само изпразнената опаковка да ни напомня, че сме живели. И че сме се превърнали в останки от миналото си.

На първо впечатление ще си кажете, книгата е пълна с луди хора, но на второ може би ще приемете, че те са не по-различни от нас. Просто са оголени и можем да видим слабостите им така, както не сме готови да признаем собствените си.

Факт е, че никога не съм харесвала английския тип предаване на пряка реч – дразни ме и ме натяга, а съчетано със сегашното историческо време, в което са разказани част от историите, атмосферата на книгата до толкова ме напрягаше, че само чаках някой да умре и аз да се окажа разследващия. Или убиеца.

Романът е непредвидим, но не съм сигурна дали в добрия смисъл. Объркващ, непоследователен и параноичен не винаги са лоши определения за роман, но хронологическата какофония може да бъде смущаваща, имайки предвид, че всеки е свързан с всеки.
Книгата е несъмнено добре написана и увличаща, за нещо, което представлява сбор от разместени времево истории на героите.

Нещото, което бе наистина ценно бе простотата на детските прозрения и констатации на Ролф.
А ме издразни как изчезна Саша.

Честно казано не знам с какво точно е заслужила „Пулицър“ за 2011-та. За мен остава като сборник от лоши решения и ненавременни съжаления в книжна форма. Но пък за някой, който се бори за личностното си израстване в Ню Йорк сигурно изглежда различно. Нещо като наръчник „какво да не правим“.

Ще завърша с това, че „Жестокото присъствие на времето“ е много добро заглавие за книгата и идеално улучва духа й, а добрата работа на преводача си личи по няколко много приятни игри с думи.

Хвалебственото ревю на Блажев и далеч по-умереното ревю на Преслав Ганев и в Библиотеката.

Сподели:

Comments

comments

No Comments

Comments are closed.