Човечеството намира любовта в себе си във „Всичко живо е трева“ – Клифърд Саймък
ревюта / 10 март, 2015

Първият ми „сблъсък“ със Саймък бе в „Резерватът на таласъмите“ и оттогава съм безвъзвратно влюбена в умението му да изненадва. Това, което най-много обичам в писането му и това на неговото поколение фантасти е способността им да подреждат думите си така, че да създават за читателя усещане за уют. Никоя друга фантастика не притежава това спокойствие и невероятна идилия между страниците си. Меланхолията, която струи от думите им е уникална и неповторима. Другото, което ме кара да се влюбвам във фантастиката им всеки път, е простотата, с която решават иначе големите проблеми – умението им да вкарат частичката любов, нужна ни, за да оцелеем. Човечеството се явява на поне един изпит за оцеляване във всяка фантастична книга. Естествено, изпитват се най-слабите ни страни – честност, съпричастност, емпатия, търпение… А когато сме изправени пред опасност, която дори не можем да опишем като физическа; когато сме пресирани от сила, която не разбираме – какво е нещото, което ще намерим в себе си, за да се преборим? Агресия? Или любов? В центъра на всички разговори с човечеството винаги стои един човек – един посланик, от когото нещата зависят. От не/умението му да се вслушва в инстинктите си, чуждото мнение и да остане себе си. Във „Всичко…